— Казах ти. Не мога. Няма да го направя.
— Е, не мога и няма не е едно и също — отбеляза Джон. Той миеше пода, но много бавно, така че да може да й говори. Парцалът му свистеше. Говореше по метода на заговорниците в затвора, като едва движеше устни.
Чарли не отговори.
— Имах едно-две неща наум — продължи той, — но ако не щеш да ги чуеш… ако решението ти наистина е окончателно… просто ще млъкна.
— Не, недей — каза от учтивост Чарли, но й се искаше той действително да млъкне и да не говори за това, защото то я караше да се чувства зле. Но Джон беше направил толкова много за нея… и тя ужасно се страхуваше да не го засегне или да не нарани чувствата му. Имаше нужда от приятел.
— Ами на тях трябва да им е ясно как си загубила контрол в оная ферма. Сигурно наистина ще внимават. Не мисля, че ще им стиска да те пробват в стая, пълна с хартия и мазни парцали, нали?
— Да, но…
Той повдигна малко ръка от парцала.
— Изслушай ме, изслушай ме.
— Добре.
— И сигурно им е ясно, че единствено тогава си предизвикала истински… какво?… голям пожар. Малки огньове, Чарли. В това е номерът. Малки огньове. И ако наистина нещо стане — в което се съмнявам, щото си мисля че ти се владееш по-добре отколкото смяташ — но да речем, че наистина нещо стане. Кого ще обвинят? Тебе ли? След като половин година тия мръсни копелета те насилват да го сториш? О, по дяволите, извинявай.
Думите му я плашеха, но нещастното му изражение я принуди да се изхихика в шепи.
Джон също леко се усмихна и сви рамене.
— А освен това не можеш да се научиш да контролираш нещо без да се упражняваш.
— Пет пари не давам дали ще мога да го контролирам, или не, защото просто няма да го правя.
— Може и да ти се случи — упорстваше Джон. Той изстиска парцала, остави го в ъгъла, изля сапунената вода в кухненската мивка и пак напълни кофата, за да изплакне пода. — Може да те накарат да го направиш, като те изненадат.
— Не, няма.
— Или да допуснем, че някога вдигнеш висока температура. От грип или ангина, или, по дяволите, знам ли — от някаква инфекция. — Това беше една от малкото полезни идеи, подхвърлени му от Хокстетър. — Махали ли са ти апендикса, Чарли?
— Неее…
Джон се зае отново с пода.
— На брат ми му го махнаха, но първо му се спука и той едва не умря. Тъй стана, щото бяхме индианци от резервата и на никой не му пу… никого не го беше грижа дали живеем или мрем. Той вдигна висока температура, към четирийсет градуса, и направо откачи — крещеше ужасни проклятия и говореше на хора, дето не бяха там. Даже си помисли, че баща ни е ангелът на смъртта или нещо от тоя род, и се опита да го наръга с ножа, дето беше на масичката до леглото му. Разправял съм ти тая история, нали?
— Не — прошепна Чарли вече не заради подслушването, а от смайване и ужас. — Наистина ли?
— Наистина. — Джон пак изстиска парцала. — Той не беше крив. Високата температура го караше да ги върши такива. Хората ги прихваща да вършат и говорят какво ли не, когато ги тресе. Какво ли не.
Чарли разбра мисълта му и усети вледеняващ страх. Ето нещо, за което дори не бе помисляла.
— Но ако умееш да го контролираш това пиро-не знам какво си…
— Как ще го контролирам, ако имам треска?
— Ами просто ще можеш. — Рейнбърд се върна към оригиналната метафора на Уонлес, тази, която толкова бе отвратила Кап преди близо година вече. — Това е като ходенето до тоалетната, Чарли. Научиш ли се веднъж да контролираш червата и пикочния си мехур, то е завинаги. Хора, които имат треска, понякога намокрят цялото легло с пот, но рядко се изпускат.
Хокстетър беше изтъкнал, че това не е задължително, но Чарли не би могла да знае.
— Та контролираш ли го, нали разбираш, няма да се налага да го мислиш повече. Ще ти бъде вързано в кърпа. Но за да го контролираш, трябва много да се упражняваш. Също както си се учила да си връзваш обувките или да пишеш в забавачката.
— Аз… просто не искам да паля! И няма да го правя! Няма!
— Ето, взех, че те разстроих! — възкликна Джон. — Хич не ми се щеше тъй да става. Съжалявам, Чарли. Дума вече няма да обеля. Ах, тая моя проклета голяма уста.
Но следващия път тя сама повдигна въпроса.
Това стана три или четири дни по-късно. Чарли много внимателно бе обмислила всичко, казано от него… и вярваше, че е открила единственото слабо място.
— Тази история просто няма да има край. Те ще искат непрекъснато още и още, и още. Само ако знаеше как ни преследваха, как никога не се предаваха. Започна ли веднъж, ще искат по-големи огньове, а после още по-големи и още по-големи и накрая… не знам… но ме е страх.