Пайнчът се прокашля, но не изтъкна, че Анди беше без всякакви наркотици през първите серии от опити, пък и те бяха безплодни.
— Мисълта ми е, че дадох всичко от себе си, доктор Пайнчът. Опитах се.
— Да, да. Разбира се. И ние смятаме… тоест аз смятам, че заслужаваш почивка. Е, Арсенала разполага с една малка база в Мауи, на Хаваите, Анди. А аз съвсем скоро ще пиша шестмесечния си доклад. Какво ще кажеш — Пайнчът разчекна устни докрай и се ухили като водещ на телевизионно състезание, а гласът му доби тона на човек, готвещ се да предложи невероятно удоволствие на дете, — какво ще кажеш да те изпратим там за известно време?
А известното време ще бъде две години, помисли си Анди. Може и пет. Ще го държат под око да не би способността му за хипнотично внушение да се възвърне, а може би като резервен коз, ако възникне някое непредвидено затруднение с Чарли. Но накрая без съмнение ще има катастрофа или свръхдоза наркотик, или „самоубийство“. За Арсенала той ще се превърне в завършен случай.
— Ще продължавам ли да си получавам хапчетата? — попита Анди.
— О, разбира се.
— Хаваите… — размечта се Анди. После се озърна, стараейки се да си придаде израз на глупаво лукавство. — Вероятно доктор Хокстетър няма да ме пусне. Той не ме обича. Сигурен съм.
— О, обича те — увери го Пайнчът. — Наистина те обича, Анди. И във всеки случай ти си моя рожба, не на доктор Хокстетър. Уверявам те, че той ще се вслуша в съвета ми.
— Но ти още не си написал отчета си върху случая.
— Да, мислех първо да говоря с теб. Но наистина одобрението на Хокстетър е само формалност.
— Още една серия опити може да се окаже полезна — измърмори Анди и леко тласна. — Просто за всеки случай.
Изведнъж погледът на Пайнчът се зарея из околността. Усмивката му потрепна, примеси се с удивление и изчезна. Сега Пайнчът приличаше на упоен и тази мисъл достави на Анди злобно задоволство. Сред цветята бръмчаха пчели. Из въздуха се носеше тежкият и пресищащ аромат на прясно окосена трева.
— Когато пишеш доклада си, предложи още една серия опити — повтори Анди.
Очите на Пайнчът се проясниха. Усмивката му се възвърна непокътната.
— Разбира се, тази работа с Хаваите си е само между нас засега. Когато пиша доклада си, ще предложа още една серия опити. Смятам, че може да се окаже полезна. Просто за всеки случай, нали разбираш.
— Но след това ще мога ли да отида на Хаваите?
— Да. След това.
— А още една серия опити ще отнеме към три месеца ли?
— Да, около три месеца — грейна одобрително Пайнчът, като че ли Анди беше отговорил за отличен.
Вече се приближаваха към езерцето. По огледалната му повърхност лениво плуваха патици. Анди и Пайнчът спряха на брега. Зад тях агентът със спортното сако наблюдаваше как мъж и жена на средна възраст галопират един до друг от другата страна на водата. Отраженията им се разчупваха само от дългото гладко плъзване на някоя от белите патици. Анди си помисли, че двойката изглежда мрачна като реклама за застраховка по пощата, реклама, която редовно изпада от неделния вестник в скута или… в кафето ви.
В главата му запулсира лека болка. Съвсем поносима. Но в нервността си той за малко не тласна Пайнчът много по-силно от необходимото, а агентът зад тях можеше да забележи резултатите. Макар да не даваше вид, че ги наблюдава, Анди не се заблуждаваше.
— Поразкажи ми нещо за пътищата и околността — пошепна той на Пайнчът и пак го тласна лекичко. От различни откъслечни разговори беше дочул, че не са кой знае колко далеч от Вашингтон, но и съвсем не са така близо, както оперативната база на ЦРУ в Лангли. Нищо повече не знаеше.
— Много е красиво тук — рече замечтано Пайнчът, — откакто запълниха дупките.
— Да, приятно е — отвърна Анди и потъна в мълчание. Понякога един тласък можеше да задейства почти хипнотична следа в паметта — обикновено чрез някоя неясна асоциация — и не беше разумно да го прекъсва, каквото и да каже. Инак можеше да предизвика ехо, а ехото да се превърне в рикошет, а рикошетът да доведе до… ами почти до всичко. Това се случи на един от неговите срамежливи чиновници и Анди здравата се изплаши. Всичко се оправи тогава, но ако сега приятелят Пайнчът започнеше изведнъж да пищи от ужас, можеше да стане всичко друго, но не и нещата да се оправят.
— На жена ми страшно й харесва — продължи Пайнчът със същия замечтан глас.
— Какво? — попита Анди. — Какво й харесва?
— Новата й боклукомелачка. Тя е много…
Той се унесе.
— Много красива — подсказа Анди. Човекът в спортното сако беше дошъл много по-близо и Анди усети как го избива ситна пот над горната устна.