— Много красива — съгласи се Пайнчът и зарея поглед към езерцето.
Агентът на Арсенала се приближи още и Анди реши, че може да се наложи да рискува с още един тласък… съвсем лекичък. Пайнчът стоеше до него като телевизор с изгорял кинескоп.
Агентът вдигна малко парченце дърво и го хвърли във водата. То леко цопна и образува блещукащи разширяващи се кръгове. Очите на Пайнчът потрепнаха.
— Местността наоколо е много красива — заразказва той. — Доста хълмиста, нали разбираш. Хубава е за езда. Жена ми и аз яздим веднъж седмично, ако успеем да се измъкнем. Даун е най-близкото градче на запад… всъщност на югозапад. Приятно малко градче. Даун е на Магистрала 301, а Гетър е най-близкото градче на изток.
— Гетър на магистрала ли е?
— Не, на обикновен малък път.
— Къде води Магистрала 301? След Даун?
— Ами чак до Вашингтон, ако тръгнеш на север. И почти до Ричмънд на юг.
Анди вече искаше да попита за Чарли, беше запланувал да попита за Чарли, но реакцията на Пайнчът го поизплаши. Неговите асоциации със съпруга, дупки, красиво и — много странно! — боклукомелачка бяха особени и доста обезпокоителни. Възможно бе Пайнчът, макар и податлив, съвсем да не е добър обект. Възможно бе в някакво отношение психиката на Пайнчът да е разклатена — и дявол знае какви стихии да бушуват под нормалния му външен вид. Тласкането на хора с разклатена психика можеше да доведе до какви ли не непредвидими резултати. Ако не беше агентът зад тях, би могъл въпреки всичко да опита (след толкова преживявания той не чувстваше особени угризения на съвестта, че ще разбърка главата на Хърман Пайнчът), но сега се страхуваше да го направи. Един психиатър, разполагащ с тласъка, може да е велик дар за човечеството… но Анди не беше лекар.
Може и да бе глупаво да прави такива изводи от една-единствена изплувала от паметта асоциация: беше се случвало с доста хора, а много малко от тях проявяваха странности. Но той нямаше доверие в Пайнчът. Пайнчът твърде много се хилеше.
Внезапно откъм някакъв дълбок кладенец в подсъзнанието му долетя студен, кръвожаден глас: „Кажи му да си иде вкъщи и да се самоубие. После го тласни. Тласни го силно.“
Анди отхвърли мисълта, ужасен и отвратен.
— Е — огледа се ухилен Пайнчът, — ще се връщаме ли?
— Разбира се — отговори Анди.
И така, беше започнал. Но все още бе в пълно неведение относно Чарли.
6
ВЪТРЕШНОВЕДОМСТВЕНА
БЕЛЕЖКА
От Хърман Пайнчът
До Патрик Хокстетър
Дата 12 септември
Относно Анди Макджий
Прегледах всичките си записки и повечето от лентите през последните три дни и говорих с Макджий. Няма никаква основна промяна в ситуацията от последното ни обсъждане на 5/9, но за момента бих желал да оставя идеята за Хаваите да поотлежи, ако няма сериозни възражения (както казва самият капитан Холистър: „Въпрос само на пари!“).
Фактически, Пат, вярвам, че една последна серия опити може да се окаже полезна — просто за всеки случай. Нищо не пречи и след нея да го изпратим в Мауи. Смятам, че тази последна серия опити ще отнеме около три месеца.
Моля те за съвет, преди да постъпя към оформяне на документите.
7
ВЪТРЕШНОВЕДОМСТВЕНА
БЕЛЕЖКА
От П. Х.
До Хърм Пайнчът
Дата 13 септември
Относно Анди Макджий
Не мога да те разбера! Последния път, когато говорихме, се съгласихме — и ти не по-малко от всеки друг, — че Макджий е гръмнал като бушон. Всяко нещо си има край — не бива безкрайно да се колебаеш!
Щом настояваш да включиш в плана още една серия опити — една съкратена серия, — тогава, моля. Ние от другата седмица започваме с момиченцето, но благодарение на некадърната намеса на известен източник смятам, че съдействието й няма да продължи дълго. Но междувременно може би няма да е зле да разполагаме с баща й подръка… като един вид „пожарогасител“???
О, да — може да е „въпрос само на пари“, но парите са на данъкоплатците, а лекомисленото отношение към тях рядко се поощрява, Хърм. Особено от капитан Холистър. Имай едно наум.
Планирай да го задържим най-много от шест до осем седмици, освен ако не получиш резултати… а ако получиш, аз лично ще ти изям обувките.
8
— Мръсен кучи син! — изруга Хърм Пайнчът на глас, щом свърши с четенето на бележката. Препрочете третия абзац — и това от Хокстетър, Хокстетър, който притежаваше напълно реставриран тъндърбърд, модел 1958-а, да му чете морал на него за пари. Той смачка бележката, хвърли я в кошчето за боклук и се облегна назад във въртящия се стол. Най-много два месеца! Това не му харесваше. Три щеше да е по-добре. Действително го чувстваше така…