— Да. Вярвам.
— Тогава разбираш какво имам предвид. По време на последната ми среща с него той се опита да ме предупреди. Направи едно сравнение… как беше… Джон Милтън, който на седем година с мъка пишел името си, пораснал до човека, написал „Изгубеният рай“. Уонлес говореше за… за нейния потенциал на разрушение.
— Да — съгласи се Рейнбърд с блеснало око.
— Той ме попита какво ще правим, ако открием, че момиченцето може да се развие от палене на огньове до предизвикване на атомни експлозии и разцепване на самата планета. Смятах го за смешен, досаден и едва ли не побъркан.
— Но сега мислиш, че може и да е бил прав.
— От време на време започнаха да ме спохождат съмнения в три часа сутринта. А ти какво мислиш?
— Кап, когато групата „Манхатън Проджект“ за първи път постигна атомен взрив, никой не беше съвсем наясно какво ще стане. Някои смятаха, че верижната реакция няма да свърши никога… че и до края на света там, в пустинята, ще продължава да грее едно миниатюрно слънце.
Кап бавно кимна.
— Нацистите също бяха ужасни — продължи Рейнбърд. — Япончугите бяха ужасни. Сега германците и японците са добри, а руснаците са ужасни. Мюсюлманите са ужасни. Кой знае кои могат да се окажат ужасни в бъдеще.
— Тя е опасна — надигна се неспокойно Кап. — Уонлес беше прав в това отношение. И няма да ни доведе доникъде.
— Може би.
— Хокстетър казва, че мястото, където онзи поднос удари стената, се е вдлъбнало. И стоманеният лист не е издържал на горещината. Самият поднос е загубил всякаква форма. Тя го е стопила. Това момиченце успя да развие температура от хиляда и шестстотин градуса за част от секундата. — Той се взря в Рейнбърд, който разсеяно рееше поглед из стаята, сякаш бе загубил интерес. — Искам да кажа, че планът ти може да е опасен за всички ни, не само за теб.
— О, да — съгласи се великодушно Рейнбърд. — Има известен риск. Но може и да не се наложи да стигаме дотам. Може Хокстетър да получи своето, преди да се наложи да прибегнем до… план „Б“.
— Хокстетър е ненаситен — възрази рязко Кап. — Той е информационен маниак. Никога няма да му е достатъчно. Може и две години да прави опити с нея и пак да пищи, че прекалено бързаме, когато… му я вземем. И ти го знаеш не по-зле от мен, така че хайде да не се преструваме.
— Ние ще разберем кога е настъпил моментът. Аз ще разбера.
— И тогава какво ще стане?
— Ще дойде Джон Приятеля чистач — леко се усмихна Рейнбърд. — Ще я поздрави, ще й заговори и ще я разсмее. Джон Приятеля чистач ще я накара да се почувства щастлива, защото той е единственият, който може да го направи. И когато Джон усети, че тя изпитва най-силна радост, ще я удари в основата на носа и ще го счупи, вкарвайки в мозъка й парченца кост. Ще стане бързо… и аз ще я гледам в очите.
Той се усмихваше — този път без да прилича на акула. Усмивката му беше нежна, блага и… бащинска. Кап си наля още бренди. Имаше нужда. Надяваше се само Рейнбърд действително да познае кога е дошъл необходимият момент, иначе можеше всички те да открият как се чувства филето в микровълнова фурничка.
— Ти си луд — изпусна се Кап, но Рейнбърд не изглеждаше засегнат.
— О, да — съгласи се той, пресуши си брендито и продължи да се усмихва.
20
Голямото наблюдение. Постоянното наблюдение беше проблем.
Анди се придвижи от всекидневната на апартамента си до кухнята, като се насилваше да върви бавно и да поддържа лека усмивка върху лицето си — вървежа и изражението на човек, който е приятно опиянен.
Засега бе успял само да се задържи тук, близо до Чарли, и да открие, че най-близкият път е Магистрала 301, а околността е селска. Узна тези неща преди седмица, а от късото съединение бе минал месец. Все още не бе прибавил нищо към представата си за това място, освен малкото, което бе успял да огледа по време на разходките си с Пайнчът.
Не му се искаше да тласка никого в жилището си, заради Голямото наблюдение. А не му се искаше да тласка повече и Пайнчът, защото той явно отиваше на зле — симптомите бяха очевидни за Анди. След малката им разходка покрай езерцето с патиците Пайнчът отслабна. Под очите му се появиха тъмни кръгове от недоспиване. Понякога започваше да говори и спираше, загубил нишката на мисълта си… или тя сама се прекъсваше.
А всичко това правеше положението на самия Анди много по-несигурно.
Колко време ще мине, преди колегите на Пайнчът да забележат какво става с него? Може да решат, че е просто изнервен, но да допуснем, че го свържат с него? Тогава край и на най-минималната възможност да избягат с Чарли оттук. А чувството му, че тя е във все по-голяма опасност, непрекъснато се усилваше.