Какво да стори, за Бога, с Голямото наблюдение?
Той си взе от хладилника бутилка гроздов сок, върна се във всекидневната и седна с празен поглед пред телевизора, а мозъкът му трескаво затърси някакъв изход. Но когато изходът дойде, той беше (както и аварията в енергийното захранване) съвсем неочакван. В известен смисъл Хърман Пайнчът му отвори вратата: направи го като се самоуби.
21
Дойдоха двама мъже и го поведоха. Единият му беше познат от фермата Мандърс.
— Хайде, братче — подкани той. — Малко на разходка.
Анди се усмихна глуповато, но отвътре започна да го обзема ужас. Нещо се бе случило. Нещо лошо се бе случило: те не изпращаха юнаци като тия, ако е за нещо хубаво. Може да са го разкрили. Всъщност, най-вероятно беше точно така.
— Накъде?
— Тръгвай!
Отведоха го до асансьора, но когато слязоха от него в балната зала, продължиха навътре към къщата, вместо навън. Минаха през помещението с машинописките и влязоха в по-малка стаичка, където една секретарка печаташе писма на машина Ай Би Ем.
— Влизайте направо — покани ги тя.
Минаха вдясно покрай нея и влязоха през една врата в малък кабинет с еркерен прозорец, гледащ към езерцето с патиците през завеса от ниски елши. Зад старомодно бюро седеше възрастен мъж с живо, интелигентно лице; бузите му бяха поруменели, но по-скоро от слънцето и вятъра, отколкото от чашката, помисли си Анди.
Мъжът вдигна поглед към него и кимна на двамата, които го бяха довели.
— Благодаря. Можете да чакате отвън.
Те излязоха.
Мъжът зад бюрото се вгледа проницателно в Анди, който равнодушно зяпаше, все още леко усмихнат. Силно се надяваше, че не преиграва.
— Здравейте, кой сте вие? — попита Анди.
— Името ми е капитан Холистър, Анди. Можеш да ми викаш Кап. Твърди се, че съм ръководител на този панаир.
— Радвам се да се запозная с вас — Анди лекичко разшири усмивката си. Отвътре нервите му се стегнаха в още един възел.
— Имам лоши новини за теб, Анди.
(о Господи Чарли нещо се е случило с Чарли)
Кап неотклонно го наблюдаваше с малките си, пронизващи очички, така дълбоко потънали в приятната си мрежа от бръчици, че човек почти не забелязваше колко са студени и внимателни.
— Така ли?
— Да — Кап замълча за миг. Тишината се проточи мъчително. Кап се бе заел да изучава ръцете си, спретнато сплетени върху попивателната пред него. Анди едва се удържаше да не скочи към него през бюрото и да го удуши. Накрая Кап вдигна поглед. — Доктор Пайнчът е мъртъв, Анди. Снощи се е самоубил.
Челюстта на Анди увисна в непресторено учудване. През него се подгониха редуващи се вълни на облекчение и ужас. А най-отгоре, като бурно небе над развълнувано море, надвисна увереността, че това променя всичко… но как? Как?
Кап го наблюдаваше. „Той подозира. Подозира нещо. Но дали подозренията му са сериозни, или са само част от работата му?“
Стотици въпроси. Имаше нужда от време да помисли, а не разполагаше с никакво. Ще трябва да мисли на крак.
— Изненадан ли си? — попита го Кап.
— Той ми беше приятел — каза просто Анди и стисна зъби, за да не изпусне още нещо. Този човек щеше да го слуша търпеливо, щеше да прави дълги паузи след всяка забележка на Анди (както правеше сега), за да види дали няма да продължи, устата да изпревари ума. Стандартна техника на разпит. А в тази гора имаше капани за хора; Анди го чувстваше осезаемо. Било е ехо, разбира се. Ехо, превърнало се в рикошет. Той тласна Пайнчът и постави началото на рикошет, който го е разкъсал на части. И въпреки всичко Анди не успя да намери в сърцето си жалост. Там имаше ужас… и един пещерен човек, който подскача и злорадства.
— Сигурен ли сте, че не е било… искам да кажа, че понякога нещастният случай може да изглежда като…
— Страхувам се, че не е било нещастен случай.
— Бележка ли е оставил?
(в която ме назовава?)
— Облякъл бельото на жена си, отишъл в кухнята, пуснал боклукомелачката и си пъхнал вътре ръката.
— О… Боже… Господи!
Анди се стовари на стола. Ако го нямаше, щеше да седне на пода. Краката не го държаха. Втренчи се в Кап Холистър с ням ужас.
— Ти нямаш нищо общо с това, Анди, нали? — попита Кап. — Не си го тласнал, да речем?
— Не. Дори и да можех все още, защо да правя такова нещо?
— Може би, защото той искаше да те изпрати на Хаваите — предположи Кап. — Може да не ти се е искало да отиваш в Мауи, защото дъщеря ти е тук. Може през цялото време да си ни разигравал, Анди.
И макар Кап Холистър да се въртеше около самата истина, Анди усети леко отпускане в гърдите си. Ако Кап действително смяташе, че той е тласнал Пайнчът, този разговор между тях двамата нямаше да се провежда насаме. Не, той просто действа по правилата: това е всичко. Вероятно разполагат с необходимите факти, за да установят самоубийството му, в досието на самия Пайнчът, без да търсят мистериозни начини за убийство. Нямаха ли психиатрите най-висок процент на самоубийства от всички професионални кръгове?