— Не искам да ходя в никакъв увеселителен парк, искам да видя татко. И смятам да го направя. Надявам се, че ме чувате, защото смятам да го направя!
Беше по-горещо.
— Ти се изпоти — отбеляза Чарли.
Той си мислеше как стената от сгурбетонови блокчета експлодира толкова бързо, че пламъците могат да се видят само на по-бавна скорост. Мислеше си за стоманения поднос — как се преобръща два пъти, докато лети през стаята и пръска горящи парченца дърво. Ако малката побутне тази сила лекичко към него, той ще се превърне в купчинка пепел и стопени кости почти преди да е разбрал какво става.
О, Господи, моля те…
— Чарли, няма никаква полза да ми се сърдиш на мене…
— О, има — поправи го тя. — Има. И аз ти се сърдя доктор Хокстетър. Наистина ти се сърдя.
— Чарли, моля те…
— Искам да го видя — настоя тя. — А сега се махай. Кажи им, че искам да видя баща си, и после, ако желаят, могат да продължат с опитите си. Все ми е едно. Но ако не го видя, ще направя нещо. Кажи им го.
Той излезе. Усещаше, че трябва да отговори нещо… нещо, което да спаси поне малко достойнството му, да компенсира донякъде страха,
(„ти се изпоти“)
който тя видя изписан по лицето му, но нищо не му хрумна. Излезе и дори стоманената врата между него и нея не успокои страха му… нито гнева му към Джон Рейнбърд. Защото Рейнбърд бе предвидил това и не им бе казал какво да правят. А ако го обвини, индианецът само ще се усмихне със смразяващата си усмивка и ще попита кой е психиатърът тук все пак.
Опитите отслабиха комплекса й да не пали и той заприлича на пропукана на десетина места язовирна стена. Опитите й осигуриха практиката, необходима, за да превърне необузданата си смазваща сила в изтънченото смъртоносно умение на цирковия изпълнител, който хвърля ножове и ги забива с точност до милиметър в целта.
Опитите й дадоха и един безупречен нагледен урок. Те й показаха, без сянка от съмнение, кой командва тук.
Тя.
4
Щом Хокстетър излезе, Чарли се хвърли върху кушетката, скрила лице в длани, и захлипа. В нея се гонеха вълни от противоречиви чувства — вина и ужас, негодувание, дори някакво гневно задоволство. Но най-силен беше страхът. Всичко се бе променило, откакто се съгласи на техните опити: страхуваше се, че се е променило завинаги. И сега Чарли не само искаше да види баща си: тя имаше нужда от него. Имаше нужда той да й каже какво да прави по-нататък.
Отначало бе имало награди — разходки навън с Джон, чесане на Некромант, после езда. Тя обичаше Джон, обичаше и Некромант… само ако знаеше онзи глупав човек каква болка й причини с думите, че Некромант е неин, когато Чарли разбираше, че никога няма да е. Огромният жребец беше неин само в неспокойните й, полузабравени сънища. Но сега… сега… самите опити, възможността да използва силата си и да усеща как тя расте… това бе започнало да става наградата. Беше се превърнало в някаква ужасна игра, от която тя не можеше да се откаже, а знаеше, че едва се е докоснала до повърхността на възможностите си. Приличаше на бебе, което току-що се е научило да ходи.
Чарли имаше нужда от баща си, имаше нужда той да й каже кое е правилно и кое не, дали да продължава, или да спре завинаги. Ако…
— Ако мога да спра — прошепна тя в дланите си.
Най-силно я плашеше тази мисъл — че вече не е сигурна дали може да спре. А ако не може, какво ще стане? О, какво ще стане?
Чарли отново се разплака. Никога не се бе чувствала толкова ужасно самотна.
5
Погребението беше цяло мъчение.
Анди бе смятал, че няма да го разстрои: главоболието му беше минало и в края на краищата погребението бе само едно извинение да остане насаме с Кап. Не бе обичал Пайнчът, макар накрая той да се оказа прекалено нищожен за омраза. Неговата едва прикрита арогантност и откритото му задоволство от властта над човешко същество — както и собствената му безкрайна тревога за Чарли, бяха причина Анди да не изпита особена вина, задето неволно предизвика рикошет в мозъка на Пайнчът. Рикошетът, който накрая го бе унищожил.
И в други случаи се бе стигало до ехо, но Анди винаги бе разполагал с възможността пак да оправи нещата. Беше станал доста добър в тази работа по времето, когато им се наложи да избягат с Чарли от Ню Йорк. Изглежда, дълбоко в съзнанието на почти всеки човек има заложени мини: погребани страхове и угризения, шизофрения, импулси на параноя, желание за самоубийство… и дори за убийство. Всеки тласък предизвикваше състояние на максимална податливост към внушения и ако някое от тях попаднеше сред въпросните тъмни петна, то започваше да руши. Една от домакините в курса му за отслабване беше започнала да изпада в плашещи кататонични състояния. Един от бизнесмените му бе признал болезнената си необходимост да извади служебния си пистолет от гардероба и да играе с него на руска рулетка — подтик, свързан по някакъв начин в съзнанието му с разказа на Едгар Алън По „Уилям Уилсън“, прочетен някога в гимназията. И в двата случая Анди бе успял да спре ехото, преди да се е ускорило и превърнало в рикошет с фатални последици. При бизнесмена — един тих, пясъчнорус, третостепенен банков чиновник — се свърши само с още един тласък и спокойното внушение, че никога не е чел разказа на По. Връзката — каквато и да е била — беше разкъсана. С Пайнчът изобщо не му се бе удала възможност да разруши ехото.