Докато пътуваха към гробището в студения, яростен есенен дъжд, Кап, без да спира, говореше за самоубийството. Явно се опитваше да го проумее. Изглеждало му невъзможно човек просто да… да продължи да си държи ръката вътре, след като остриетата започнат да кълцат и мелят. Но Пайнчът я бе държал. Пайнчът някак си я бе държал. Тогава погребението започна да става мъчение за Анди.
Останаха само на опелото край гроба, отдръпнали се далеч зад малката групичка от приятели и роднини, струпана под разцъфналите черни чадъри. Анди откри, че едно е да си спомняш арогантността на Пайнчът, маниакалната властност на дребния мъж, който не притежава никаква реална власт; да си спомняш вечния му, вбесяващ ухилен тик. И съвсем друго е да гледаш бледата му, съсипана жена в черен костюм и шапка с воалетка, хванала ръцете на двамата си синове (по-малкия беше горе-долу на възрастта на Чарли и те изглеждаха съвсем стъписани и не на себе си), съзнаваща, че всички приятели и роднини са научили как е бил намерен съпругът й, облечен в нейното бельо, с изчезнала почти до лакътя дясна ръка, подострена като жив молив, мивката и шкафчетата, изпръскани с кръвта му, парченца от плътта му…
На Анди му прилоша. Той се приведе напред в студения дъжд, за да се пребори с гаденето. Гласът на свещеника безчувствено се извисяваше и утихваше.
— Искам да си тръгвам — прошепна Анди. — Може ли?
— Да, разбира се — отвърна Кап. Той самият изглеждаше блед, стар и не особено добре. — Бил съм на достатъчно погребения тази година, стига ми.
Те се измъкнаха от групичката около изкуствената трева, клюмналите цветя с изпопадали от силния дъжд листенца и поставения върху плъзгачите над дупката в земята ковчег. Тръгнаха един до друг към лакътушната чакълена алея, където беше паркирана икономично малката вега на Кап, в края на погребалния кортеж. Вървяха под върбите, които капеха и тайнствено шумоляха. Още трима или четирима едва забележими мъже се движеха около тях. Анди си помисли, че вече му е ясно как се чувства президентът на Съединените щати.
— Много е тежко за вдовицата и децата — въздъхна Кап. — Заради скандала, нали разбираш.
— Тя ще… бъде ли осигурена?
— Прекрасно, по отношение на парите — промърмори почти беззвучно Кап. Вече наближаваха алеята. Анди видя оранжевата вега на Кап. В един бискейн пред нея, без да бързат, се качваха двама мъже. Още двама влизаха в сив плимут отзад. — Но никой не би могъл да плати на онези две момченца. Видя ли лицата им?
Анди не каза нищо. Сега той чувстваше вина: тя стържеше като остър, назъбен трион по червата му. Дори убеждението, че собственото му положение е било отчаяно, не помагаше. Сега му оставаше само да пази образа на Чарли в съзнанието си… Чарли и тъмната зловеща фигура зад нея, едноокия пират на име Джон Рейнбърд, който си бе проправил път към нейното доверие, за да ускори деня, в който…
Качиха се във вегата и Кап запали. Бискейнът отпред тръгна и те го последваха. Плимутът се включи зад тях.
Анди усети неочаквана, почти свръхестествена сигурност, че тласъкът пак го е изоставил… че щом се опита, нищо няма да се получи. Като наказание за изражението върху лицата на двете момчета.
Но нямаше друг избор, освен да опита.
— Сега ще проведем един малък разговор — обърна се той към Кап и тласна. Тласъкът си беше там и главоболието го налегна почти веднага — цената, която ще трябва да плати, задето го използва толкова скоро след последния път. — Това няма да пречи на шофирането ти.
Кап се понамести на седалката. Лявата му ръка, с която посягаше да включи мигача, за миг се поколеба, а после продължи пътя си. Вегата спокойно последва водещата кола между големите каменни колони към главния път.
— Да, смятам, че малкият ни разговор никак няма да пречи на шофирането ми.
Намираха се на трийсет километра от комплекса; Анди беше погледнал километража на тръгване и отново при пристигането им на гробището. По-голямата част от пътя им беше по магистралата, за която му бе казал Пайнчът — 301, значи щяха да карат бързо. Анди предполагаше, че има на разположение не повече от двайсет и пет минути, за да уреди всичко. През последните два дни бе мислил само за това и смяташе, че всичко е добре разчетено… но на всяка цена трябваше да научи нещо.