Чарли, помисли си той и се напрегна да издържи.
— Хаваите са далече от Вирджиния, капитан Холистър. Ще каца ли самолетът да зарежда с гориво?
— Да.
— Знаеш ли къде?
— Не — отвърна ведро Кап, а на Анди му идеше да го цапне по окото.
— Когато говориш с… — Как му беше името? Той неистово зарови из уморения си, наранен мозък и си го спомни. — Когато говориш с Пък, разбери къде ще зарежда самолетът.
— Да, добре.
— Просто го вмъкни естествено в разговора.
— Да, ще разбера къде смята да зарежда, като го вмъкна естествено в нашия разговор — той погледна към Анди със замислен, замечтан поглед и Анди се зачуди дали този човек е дал заповедта за убийството на Вики. Изпита внезапен порив да го накара да даде газ и да се насочи към приближаващата се мостова подпора. Само да не беше Чарли. Чарли! — натякна съзнанието му. Продължавай заради Чарли. — Казах ли ти, че Пък сече топката? — с нежност попита Кап.
— Да. — Мисли! Мисли, дявол да го вземе! Най-вероятно ще е някъде близо до Чикаго или Лос Анджелес. Но не на гражданско летище като О’Хеър или Ел Ей Интернешънъл. Самолетът ще зареди във военновъздушна база. Това само по себе си не е пречка за неговия накъсан план — едно от малкото неща, които не бяха пречка, — стига предварително да научи къде.
— Трябва да тръгнем в три следобед — нареди Анди.
— Три.
— Ти ще се погрижиш този Джон Рейнбърд да бъде някъде другаде.
— Да го пратя някъде ли? — попита Кап с надежда и Анди с потръпване разбра, че Кап го е страх от Рейнбърд… доста силно го е страх.
— Да. Няма значение къде.
— Сан Диего?
— Добре.
Сега. Последен ход. Трябва да го направи и толкова; високо отпред зелена светлоотражателна табела показваше разклонението за Лонгмънт. Анди бръкна в джоба на панталона си и извади сгънато листче. За момента го задържа в скута си, стиснал го с два пръста.
— Ще кажеш на двамата от Арсенала, които идват с нас до Хаваите, да ни чакат във военновъздушната база. Те трябва да ни посрещнат на Андрюс. Ние с теб ще отидем дотам така, както сме сега.
— Да.
Анди си пое дълбоко дъх.
— Но дъщеря ми ще бъде с нас.
— Тя ли? — За първи път Кап показа истинско вълнение. — Тя? Но тя е опасна! Тя не може… ние не можем…
— Тя не беше опасна, докато твоите хора не започнаха да си играят с нея — грубо му викна Анди. — Сега идва с нас и ти повече няма да ми противоречиш, ясно ли ти е?
Този път колата кривна по-определено и Кап простена.
— Тя идва с нас — съгласи се той. — Повече няма да ти противореча. Боли. Боли.
Но не толкова, колкото ме боли мен!
Сега гласът му сякаш идваше от много далече, през просмуканата с кръв мрежа от болка, която все по-силно се стягаше около мозъка му.
— Ще й дадеш това — поръча Анди и подаде на Кап сгънатата бележка. — Дай й го днес, но внимателно, така че никой нищо да не заподозре.
Кап пъхна бележката във вътрешния си джоб. Вече се приближаваха до Арсенала; от лявата им страна се нижеше двойната електрифицирана ограда. Край тях проблясваха, горе-долу на всеки петдесет метра, предупредителни знаци.
— Повтори основните точки — заповяда Анди.
Кап заговори бързо и сбито — като човек, трениран да запаметява още в младежките си години във Военната академия:
— Ще ти уредя да тръгнеш за Хаваите с военен транспортен самолет в сряда вместо в събота. Аз идвам с тебе; дъщеря ти също ще ни придружава. Двамата агенти на Арсенала ще ни посрещнат на Андрюс. Аз ще разбера от Пък къде зарежда самолетът. Ще го направя, като му се обадя, за да променя датата на полета. Трябва да дам бележка на дъщеря ти. Ще й я дам, след като свърша разговора си с Пък, и ще го направя по начин, който да не събуди никакви нередни подозрения. И ще уредя Джон Рейнбърд да е в Сан Диего следващата сряда. Мисля, че това е в общи линии.
— Да. Това е.
Анди се облегна назад и затвори очи. Из главата му, подобно на духани от силен вятър сламки, безцелно прелитаха разбъркани фрагменти от минало и настояще. Дали наистина има някакъв шанс да успее, или само осигурява смъртта и на двама им? Те вече знаеха какво може да прави Чарли; би трябвало да имат непосредствен опит. Ако нещо потръгне не както трябва, ще завършат пътуването си в товарното отделение на този военен самолет. В два ковчега.
Кап спря на пропуска, свали прозореца и подаде пластмасова карта, която мъжът на пост плъзна в компютърен терминал.
— Продължавайте, сър — каза той.
Кап продължи.
— Последно, капитан Холистър. Ти ще забравиш всичко за нашия разговор. Ще извършиш всяко едно от нещата, които обсъдихме, съвършено спонтанно. Няма да ги споделяш с никого.