В своето жилище Анди гледаше телевизия и все още се съвземаше от главоболието. Безчувствените петна по лицето му намаляха по размери, но не изчезнаха. Можеше само да се надява, че ще бъде готов до сряда следобед. Ако всичко потръгне, както го бе планирал, ще има възможност да задържи количеството на наложителните тласъци до крайния минимум. Ако Чарли е получила бележката му и успее да дойде в конюшнята… тогава тя ще стане неговият тласък, неговият лост, неговото оръжие. Кой ще спори с него, когато разполага със сила, равностойна на атомно оръжие?
Кап си беше вкъщи в Лонгмънт Хилс. Както и вечерта, когато Рейнбърд му беше на гости, той пиеше бренди и от стереото се лееше тиха музика. Тази вечер — Шопен. Кап седеше на дивана. Срещу него, облегната под две копия на Ван Гог, се намираше старата му и издраскана чанта за голф. Той я донесе от мазето, където се бяха струпали купища спортни принадлежности през дванайсетте години, в които живя тук с Джорджия, докато не се намираше със задача някъде другаде по света. Донесе чантата за голф в хола, защото напоследък, изглежда, не можеше да изкара голфа от ума си. Голфа и змиите.
Донесе чантата за голф с намерение да извади всички стикове и да ги огледа, да ги докосне, да провери дали това няма да успокои мислите му, но един от стиковете започна да прилича на… е, звучи невероятно (абсурдно всъщност), но един от стиковете сякаш помръдна. Като че ли изобщо не беше стик за голф, а змия, отровна змия, изпълзяла там вътре…
Кап пусна чантата до стената и избяга. Половин чаша бренди успокои треперещите му ръце. Когато чашата свърши, той беше в състояние да си внуши, че те не са треперили изобщо.
Започна на вдига чашата към устата си и замръзна. Ето го пак! Движение… или само зрителна измама?
Зрителна измама, разбира се. В проклетата му чанта за голф няма никакви змии. Само стикове, които не е използвал достатъчно напоследък. Все е прекалено зает. А беше доста добър играч навремето. Не като Никълъс или Том Уотсън, по дяволите, не, но можеше да държи посоката. А не винаги да сече като Пък. Кап не обичаше да сече топката, защото тогава тя се търкулва извън игрището, във високата трева, а там понякога има…
Вземи се в ръце. Просто се вземи в ръце. Ти капитанът ли си все още, или не?
Ръцете му отново трепереха. Как започна всичко? Какво, за Бога, го предизвика? Понякога му се струваше, че има обяснение, някакво съвсем логично обяснение — нещо, което някой е казал и той просто… не може… да си го спомни. Но друг път
(като сега Господи като сега)
се чувстваше на ръба на нервното разстройство. Чувстваше се, като че ли тези чужди мисли, от които не можеше да се отърве, разкъсват мозъка му като топъл крем карамел.
(ти капитанът ли си или не?)
Кап хвърли внезапно чашата си в огнището и тя изгърмя като бомба. От свитото му гърло се изплъзна задавено изхлипване — като нещо развалено, което на всяка цена трябва да бъде изхвърлено. Тогава той се застави да прекоси стаята (движеше се като на кокили, с пиянско залитане), сграбчи презрамката на чантата си за голф (май нещо пак мърдаше и се местеше там вътре… месссссти се … и съссска) и я преметна през рамо. Помъкна я към потъналата в сенки пещера на мазето, събрал цялата си смелост, с избили по челото огромни бистри капки пот. Лицето му беше вкаменено в гримаса на страх и нерешителност.
„Там няма нищо друго, освен стикове за голф, там няма нищо друго, освен стикове за голф“ — припяваше неспирно съзнанието му и той на всяка крачка очакваше от чантата да изпълзи нещо дълго и кафяво, с топчести черни очи и малки, остри, изпускащи отрова зъби и да ги забие като две носещи смърт игли във врата му.
Когато се върна в хола, Кап се почувства много по-добре. Ако се изключеше натрапчивото главоболие, той се чувстваше много по-добре.
Пак можеше да мисли свързано.
Почти.
Той се напи.
И на сутринта се чувстваше по-добре.
За малко.
15
Рейнбърд прекара тази ветровита вечер в събиране на информация. Обезпокоителна информация. Първо отиде да говори с Нири, човека, стоял пред монитора предишната вечер, когато Кап бе посетил Чарли.
— Искам да видя записите — каза Рейнбърд.
Нири не се впусна в спорове. Той настани Рейнбърд в малка кабинка в залата, с лентите от неделята и едно видео „Сони“, комплектовано с устройство за увеличаване и стопиране на кадрите. Радваше се да се отърве от него и само се молеше да не се върне да иска още нещо. Момиченцето му стигаше. А Рейнбърд, противен като влечуго, го плашеше дори повече.