— Махай се веднага — извика Чарли. — Връщай се там, откъдето си дошъл. Ще те наблюдавам, за да съм сигурна. Хайде! Махай се оттук!
Пронизителният гняв в гласа й го накара да се реши.
— Спокойно. Добре. Но ти няма къде да ходиш, момиченце. Няма да спечелиш нищо друго освен неприятности.
Докато говореше, той се промъкваше край нея, с гръб към вратата.
— Ще те наблюдавам — мрачно повтори Чарли. — Не се обръщай даже… мръсник такъв!
Джулс излезе. Той каза още нещо, но Рейнбърд не го долови.
— Давай, върви! — изкрещя Чарли.
Тя стоеше на двойната врата, с гръб към Рейнбърд — един дребен силует в сноп от сънливи следобедни слънчеви лъчи. Отново го заля обичта му към нея. Тук е мястото на тяхната среща значи.
— Чарли — нежно я призова той.
Тя се вкамени и отстъпи една-единствена крачка назад. Не се извърна. Но той усети как веднага го позна и се изпълни с ярост, макар това да се изрази само в бавно изправяне на раменете й.
— Чарли — пак извика той. — Хей, Чарли.
— Ти! — прошепна тя. Той едва го долови. Някъде под него тихо изцвили кон.
— Аз — съгласи се той. — Чарли, аз бях през цялото време.
Сега тя действително се обърна и претърси с поглед дългата страна на конюшнята. Рейнбърд я виждаше добре, но тя не: той беше зад купчина бали, изцяло скрит в сенчестия горен плевник.
— Къде си? — рязко настоя тя. — Ти ме измами! Ти си бил там! Татко твърди, че ти си бил там, при деди! — Ръката й несъзнателно се докосна до гърлото, на мястото, където той бе забил стреличката. — Къде си?
О, Чарли, иска ли ти се да узнаеш?
Изцвили кон: не с кротко задоволство, а с внезапен страх. Друг пое звука. Чу се тежко, двойно изтопуркване, когато един от чистокръвните жребци изрита по затворената врата на клетката си.
— Къде си? — изпищя пак тя и Рейнбърд усети, че температурата започна рязко да се покачва. Точно под него един от конете — Некромант може би — високо изцвили, сякаш писна жена.
9
Ключалката на вратата дрезгаво избръмча и Кап пристъпи в апартамента на Анди, под северната плантаторска къща. Той не беше същия човек отпреди година. Онзи бе възрастен, но твърд, здрав и проницателен; онзи притежаваше лице, което можете да си представите как с лекота на специалист се привежда от засада над ловджийската пушка. Този човек не вървеше, а се тътреше. Косата му — металносива преди година — сега беше почти бяла и по бебешки рядка. Устата му потреперваше разстроено. Но най-голяма беше промяната в очите му, които изглеждаха озадачени и някак детински: това изражение се нарушаваше от време на време от стрелващ се встрани поглед, подозрителен, изпълнен със страх и почти раболепен. Ръцете му висяха отпуснато край хълбоците, с безцелно помръдващи пръсти. Ехото бе прераснало в рикошет, който сега подскачаше с бясна, свистяща, смъртоносна скорост из главата му.
Анди Макджий стана да го посрещне. Той беше облечен точно както в деня, когато бягаха с Чарли по Трето Авеню в Ню йорк и колата на Арсенала ги следваше по петите. Сега кадифеното яке бе разпрано по шева на лявото рамо, а панталоните — избелели и протъркани на седалището до лъскавина.
Чакането му се бе отразило добре. Усещаше, че е успял да се помири с всичко. Не да го разбере, не. Чувстваше, че никога няма да го проумее, дори ако успееха с Чарли да надвият фантастичните предимства в полза на противника, да избягат и да продължат да живеят. Той не можеше да открие нито един фатален недостатък в собствения си характер, върху който да стовари вината за тази гигантска нелепост, нито един грях на бащата, който да трябва да се изкупва от дъщерята. Да се нуждаеш от двеста долара или да участваш в научен експеримент не е по-осъдително, отколкото да искаш да бъдеш свободен. „Ако се измъкна невредим — помисли си Анди, — ще кажа на всички: учете децата си добре, учете ги от малки, онези по върховете твърдят, че знаят какво правят, и понякога е така, но в повечето случаи лъжат.“
Но било каквото било, n’est-ce pas? Ако не друго, поне ще ги накара да се поизпотят за парите си. Но тази мисъл не му донесе никакво чувство на опрощение или разбиране към хората, извършили цялата тази несправедливост. В помирението със себе си той бе затрупал огъня на омразата си към бюрокретените без лица, направили всичко в името на така наречената национална сигурност. Само дето не бяха вече без лица: един от тях стоеше пред него, усмихнат, потръпващ и апатичен. Анди не изпита абсолютно никакво състрадание към състоянието на Кап.
Ти сам си го изпроси, друже.
— Здравей, Анди — поздрави Кап. — Готово ли е всичко?