— Да — отвърна Анди. — Ще вземеш единия куфар, нали?
Апатичността на Кап се наруши от един от онези фалшиво проницателни погледи.
— Проверил ли си ги? — излая той. — Проверил ли си ги за змии?
Анди тласна — лекичко. Искаше да запази колкото е възможно повече за неотложни нужди.
— Вдигни го — нареди той и посочи към единия от двата куфара.
Кап се приближи и го вдигна. Анди грабна другия.
— Къде ти е колата?
— Отвън. Чака ни.
— Някой ще ни проверява ли? — Всъщност въпросът му беше: „Ще се опита ли някой да ни спре?“
— Защо да ни проверява? — попита Кап, искрено учуден. — Аз съм шефът.
Анди трябваше да се задоволи с това.
— Излизаме — започна той, — слагаме тези куфари в багажника…
— Багажникът е в ред — прекъсна го Кап. — Тази сутрин го проверих.
— … и отиваме до конюшнята да вземем дъщеря ми. Някакви въпроси?
— Не — отговори Кап.
— Добре. Да вървим.
Те излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Из коридора сновяха няколко души по своите си работи. Те предпазливо поглеждаха към Кап и извръщаха погледи. Асансьорът ги качи до балната зала и Кап поведе по дългия коридор към изхода.
Джоузи, червенокосото момиче, дежурило при вратата в деня, в който Кап бе изпратил Ал Стайнович в Хейстингс Глен, се беше издигнало на по-добра служба. Сега там седеше млад, преждевременно оплешивяващ мъж и се мръщеше над ръководство по компютърно програмиране, стиснал жълт флумастер в ръка. Той вдигна поглед, щом доближиха.
— Здравей, Ричард — поздрави Кап. — Преборваш ли се с книгите?
Ричард се засмя.
— По-скоро те ме преборват. — Той погледна любопитно към Анди, който го изгледа безучастно.
Кап си пъхна палеца в един процеп и нещо издумка. На пулта пред Ричард грейна зелена светлина.
— Направление? — попита Ричард, сменил флумастера си с химикалка. Тя застина във въздуха над малка подвързана книга.
— Конюшнята — отвърна веднага Кап. — Ще вземем на Анди щерката и те ще избягат.
— Военновъздушна база Андрюс — парира Анди и тласна. Болката моментално се вряза в главата му като тъп сатър.
— ВВБ Андрюс — съгласи се Ричард и го нанесе в книгата заедно с часа. — Приятно прекарване, господа.
Те излязоха в жизнерадостния октомврийски слънчев ден. Вегата на Кап беше спряна върху чистите бели чакълени камъчета на обходната алея.
— Дай ми ключовете — заповяда Анди. Кап му ги подаде, той натовари куфарите в багажника и ги върна. — Да тръгваме.
Кап подкара покрай езерцето с патиците към конюшнята. Анди забеляза един мъж с бейзболно яке да тича към къщата, която току-що бяха напуснали, и усети тръпка на безпокойство. Спряха пред отворените врати на конюшнята.
Кап посегна към ключовете и Анди леко му плесна ръката.
— Не. Остави я запалена. Хайде.
Той излезе от колата. Главата му туптеше и с ритмични тласъци изпращаше болката дълбоко в мозъка му, но все още се търпеше. Все още.
Кап излезе, но се спря нерешително.
— Не искам да влизам там — очите му бясно се въртяха в орбитите си. — Прекалено тъмно е. Те обичат тъмнината. Крият се. Хапят.
— Няма никакви змии — леко тласна Анди. Достатъчно, за да накара Кап да се размърда, но без да изглежда особено убеден. Влязоха в конюшнята.
В един ужасен момент на отчаяние Анди помисли, че Чарли я няма. Преходът от светло на тъмно за миг направи очите му безпомощни. Вътре беше горещо и задушно и нещо бе изплашило конете: те цвилеха и се блъскаха из клетките си. Анди не виждаше нищо.
— Чарли? — извика той с пресеклив и настойчив глас. — Чарли?
— Татко! — отвърна тя и в гърдите му се надигна радост… радост, която се превърна в ужас, когато долови писъка на страха в гласа й. — Татко, не влизай! Не вли…
— Мисля, че е малко късно вече — обади се нечий глас над главите им.
10
— Чарли — бе призовал нежно гласът. Идваше отнякъде над главата й, но откъде? Изглеждаше, че идва отвсякъде.
Гневът избухна в нея — гняв, раздухван от тази отвратителна несправедливост, която се повтаря до безкрайност — при всяко обръщане те бяха там и препречваха всички пролуки за бягство. И почти веднага нещото се прокрадна в нея. То вече чакаше много по-близо до повърхността… много по-нетърпеливо да изскочи навън, за да руши. Както стана с мъжа, който я доведе. Когато извади пистолета си, тя просто го нагря, за да го изпусне. Той извади късмет, че куршумите не избухнаха.
Вече можеше да усети как горещината се събира в нея и започва да се излъчва навън, сякаш беше включена в някакъв извънземен източник на ток. Тя огледа тъмните плевници отгоре, но не можа да го забележи. Твърде много бали имаше. Твърде много сенки.