— Взел си нов дръвник, но следите още стоят, нали? Още стоят.
Мъжът стреснато се обърна. Това, което видя, го накара без да иска да отстъпи крачка назад и да изпусне брадвата на земята, където тя падна върху дълбока, неизличима, изгорена следа в пръстта. Първо помисли, че вижда дух, някакво ужасно привидение на дете, вдигнато от гробището на дартмутския кръстопът, на пет километра от пътя. Тя стоеше на алеята, бледа, мръсна и слаба, с хлътнали и блестящи очи и разкъсано на парцали костюмче. Следа от одраскване се плъзваше от дясната й длан почти до лакътя. Изглеждаше инфектирана. На краката й имаше мокасини или нещо, което някога е било мокасини; сега беше трудно да се определи.
А после изведнъж той я позна. Това беше момиченцето отпреди година: тя се бе нарекла Робърта и имаше огнехвъргачка в главата си.
— Боби? — поколеба се той. — Господи помилуй, ти Боби ли си?
— Да, още са точно там — продължи момиченцето без да го чува и той внезапно осъзна какво блести в очите му; то плачеше.
— Боби, миличка, какво е станало? Къде е татко ти?
— Още стоят — завърши тя и се срути напред в безсъзнание. Ърв Мандърс едва успя да я подхване. Прегърнал я, коленичил в пръстта на задния двор, той започна да вика жена си.
4
Доктор Хофериц пристигна по здрач и остана в спалнята с момиченцето около двайсет минути. Ърв и Норма Мандърс седяха в кухнята и повече гледаха, отколкото ядяха вечерята си. От време на време Норма поглеждаше съпруга си — не обвинително, а просто въпросително и страхът се промъкваше не в очите й, но около тях — очи на жена, която се бори със силно главоболие или болки в кръста.
Мъжът на име Таркингтън пристигна в деня след големия пожар във фермата; той дойде в болницата, в която лежеше Ърв, и им се представи с картичката си, на която пишеше само УИТНИ ТАРКИНГТЪН — ПРАВИТЕЛСТВЕН ДОГОВАРЯЩ.
— Махайте се — сопна се Норма. Устните й бяха стиснати и бели, а в очите й се таеше същата болка, както сега. Тя посочи към ръката на съпруга си, обвита в планини от бинт; бяха му поставили и дренажи и доста го болеше. Ърв се бе пошегувал, че изкарал по-голямата част от Втората световна война без други поражения, освен едни болезнени хемороиди; трябвало да се върне у дома, в имота си в Хейстингс Глен, за да го ранят. — Веднага се махайте — повтори Норма.
Но Ърв, който вероятно бе разполагал с повече време за размисъл, рече:
— Кажете каквото имате да казвате, Таркингтън.
Таркингтън извади чек за трийсет и пет хиляди долара — не правителствен, а от сметката на голяма застрахователна компания. Не тази, обаче, на която Мандърс бяха клиенти.
— Няма да купите с пари мълчанието ни — тросна се Норма и посегна към бутона над леглото на Ърв.
— Мисля, че ще е по-добре да ме изслушате, преди да предприемете нещо, за което по-късно ще се разкайвате — тихо и учтиво отговори Уитни Таркингтън.
Норма погледна към Ърв и той кимна. Ръката й се отдръпна от бутона. С неохота.
Таркингтън носеше дипломатическо куфарче. Сега той го сложи върху коленете си, отвори го и извади папка, надписана с имената Мандърс и Брийдлъв. Очите на Норма се разшириха и стомахът й започна да се обръща. Брийдлъв беше моминското й име. Никой не обича да вижда името си върху правителствени папки; има нещо ужасно в мисълта, че квитанциите се пазят и може би някакви тайни са известни.
Таркингтън говори около четирийсет и пет минути, тихо и убедително. От време на време илюстрираше думите си с ксероксни копия от папката Мандърс/Брийдлъв. Норма бегло ги поглеждаше със стиснати устни, а после ги подаваше на Ърв в болничното му легло.
— Става дума за националната сигурност — каза Тарингтън в онази ужасна вечер. — Трябва да го осъзнаете. И на нас не ни е приятно, но безспорно трябва да ви накараме да бъдете разумни. Вие сте много слабо запознати с тези неща.
— Запознат съм с факта, че вие се опитахте да убиете един невъоръжен мъж и неговата дъщеричка — не се стърпя Ърв.
Таркингтън се усмихна студено — усмивка, запазена за хора, които глуповато претендират за познаване на методите на правителството за защита на своите повереници — и отговори:
— Вие не разбирате какво сте видели и какво означава то. Моята работа не е да ви убеждавам в този факт, а само да опитам да ви убедя да не говорите за него. Сега послушайте ме: не е необходимо всичко да става толкова болезнено. Чекът е освободен от данъци. Той ще покрие поправката на къщата ви и болничната смета, като една хубава малка сумичка ще остане отгоре. И ще се избягнат огромно количество неприятности.