— Местният селяндур ще води и жена си със себе си — не спираше Норвил. — Уж да търси внучката си. Синът й избягал с малкото момиченце. Неприятна бракоразводна история и така нататък. Не й се иска да уведомява полицията, ако не се наложи, но се страхува, че синът й може да полудява. Ако го изиграе както трябва, няма нощен администратор в града, който би ги укрил, ако са се регистрирали.
— Ако го изиграе както трябва обаче — промърмори О. Дж. — С такива помощници човек никога не може да бъде сигурен.
Джон попита:
— Отиваме до най-близката включваща се рампа, нали?
— Да — отговори Норвил. — След три-четири минути сме там.
— Дали са имали достатъчно време да слязат?
— Имали са, ако са си размърдали задниците. Може да ги спипаме, както си чакат за автостоп до рампата. А може да са минали и напряко и да са се прехвърлили отсреща, върху платното за спиране. И в двата случая трябва само да обикаляме наоколо, докато се натъкнем на тях.
— Накъдето и да си се запътил, приятелче, скачай тук — разсмя се Скоросмъртницата. Под лявята му мишница, в раменен кобур, се намираше един „Магнум 375“. Той му викаше Самохвалкото.
— Ако вече са спрели нещо, значи страхотно не ни върви, Норв — отбеляза Джон.
Норвил вдигна рамене.
— Въпрос на шанс. Сега е един и четвърт. При тия ограничения на бензина движението е по-слабо от всякога. Какво ли ще си помисли мистър Бизнесмен, като види голям мъж и малко момиченце да чакат за автостоп?
— Ще си помисли, че тука нещо не е наред — отвърна Джон.
— И ще бъде дяволски прав.
Скоросмъртницата отново се разсмя. Високо пред тях в тъмнината блестеше мигащата светлина, която сочеше рампата към Северния път. О. Дж. сложи ръка върху ореховата дръжка на Самохвалкото. Просто за всеки случай.
19
Пикапът ги отмина, лъхна ги хладен въздух… и изведнъж стоповете му блеснаха по-ярко и той сви в платното за спиране на трийсетина метра от тях.
— Слава Богу — прошепна Анди. — Остави ме аз да водя разговора, Чарли.
— Добре, тате.
Гласът й прозвуча апатично. Под очите й пак се бяха появили тъмните кръгове. Пикапът даде на заден, докато те вървяха към него. Анди усещаше главата си като бавно издуващ се оловен балон.
Пред очите му изплува видение от „Хиляда и една нощ“ и се изрисува отстрани на пикапа — халифи, девойки под газени воали, тайнствено плуващ във въздуха килим. Килимът явно трябваше да е яркочервен, но в светлината на неоновите лампи беше добил ръждивия оттенък на съсирена кръв.
Анди отвори вратата, качи Чарли и я последва.
— Благодаря, мистър — каза той. — Спасихте ни живота.
— Радвам се — отговори шофьорът. — Здравей, малка пътешественичке.
— Здравей — отвърна Чарли отпаднало.
Шофьорът погледна в страничното огледалце, набра скорост по платното за спиране и премина в съседното. Като хвърли поглед покрай приведената глава на Чарли, Анди усети лека вина: шофьорът беше тъкмо от онези младежи, които Анди винаги отминаваше, ако му вдигнеха ръка за стоп от банкета. Висок, но мършав, той имаше буйна черна брада, разляла се в къдри по гърдите му, и голяма филцова шапка с вид на реквизит от филм за вендета на кентъкски планинци. В ъгълчето на устата му бе забучена цигара, която изглеждаше ръчно завита, и от нея се виеше дим. Просто цигара според миризмата, без сладникавия дъх на марихуаната.
— Закъде сте се запътили, мой човек? — попита шофьорът.
— Два града по-нататък — каза Анди.
— Хейстнгс Глен?
— Точно така.
Шофьорът кимна.
— Бягате от някого, предполагам.
Чарли се напрегна и Анди успокоително сложи ръка на гърба й и нежно я потърка, докато отново се отпусна. В тона на шофьора нямаше заплаха.
— Щяха да ми връчат призовка на летището — обясни той.
Шофьорът се ухили — почти невидимо под буйната си брада, — извади цигарата от устата си и деликатно я подложи на вятъра, който смучеше точно покрай полутвореното му триъгълно прозорче. Въздушната струя я погълна.
— Заради малката пътешественичка, нали?
— Не сте далече от истината — отвърна Анди.
Шофьорът се умълча. Анди се облегна назад и се опита да надвие главоболието си. То сякаш бе достигнало максимално високата си степен. Бил ли е някога толкова зле преди? Не може да определи. Всеки път, когато прекалеше, му се струваше, че е по-зле от всякога. Нямаше да посмее отново да използва тласъка преди по-малко от месец. Знаеше, че два града по-нататък съвсем не е достатъчно далече, но не би могъл да издържи повече тази нощ. Беше изцеден. Хейстингс Глен трябваше да свърши работа.