Направиха само един експеримент със „Серия шест“. Резултатът беше толкова пагубен, че прикриването му се оказа дълга, тежка и… скъпа работа. Отгоре пристигна заповед да се прекратят опитите за неограничено време. Имаше за какво да надига вой Уонлес, помисли си Кап… и той го бе правил. Но тъй като никоя световна сила не се заинтересува от развитието на парапсихически способности посредством наркотици, върховното командване заключи, че въпреки някои положителни резултати „Серия шест“ е стигнала до задънена улица. Позовавайки се на дългосрочното развитие, един от учените в програмата сравни опита с поставянето на реактивен двигател в стар форд. Той върви страхотно наистина… докато се сблъска с първото препятствие. „Дайте ни още десет хиляди години еволюция — заяви той — и пак ще го изпробваме.“
Част от проблема беше, че когато предизвиканите от наркотика способности ставаха най-силни, подопитните обекти се измъкваха от черепните си кутии. Не беше възможен никакъв контрол. А погледнато от друга страна, върховното командване направо напълни гащите от страх. Да се замаже смъртта на агент или дори на свидетел на някоя операция, е едно. Но да се замаже смъртта на студент, който е получил инфаркт, изчезването на двама други и остатъчните следи от истерия и параноя в повечето останали, е съвсем друго нещо. Всички те имаха приятели и състуденти, въпреки че едно от изискванията при подбирането на доброволците беше липсата на близки роднини. Разходите и рисковете бяха огромни. Похарчиха почти седемстотин хиляди долара за подкупи и за ликвидирането поне на един човек — кръстника на момчето, което си бе извадило очите. Кръстникът просто не искаше да ги остави на мира. Беше се зарекъл да стигне до дъното на тази история. Но стана така, че единственото дъно, до което стигна, бе това на Балтиморския канал, където сигурно лежи и досега, с два циментови блока, завързани около каквото е останало от краката му.
И въпреки всичко до голяма степен — дяволски голяма степен — просто им бе провървяло.
И така, проектът „Серия шест“ мина в архива, с известен годишен бюджетен дял. Парите се използваха, за да продължават да поддържат безсистемен контрол над оцелелите, в случай че изскочи нещо… нещо по-особено.
И най-после то изскочи.
Кап разрови една папка и извади снимка на момиченце. Лъскава, черно-бяла, с формат осем на десет, тя бе отпреди три години, когато малката беше на четири и посещаваше безплатната детска градина в Харисън. Направен с телеобектив през задното стъкло на един фургон, кадърът с много играещи момичета и момчета бе увеличен и подрязан, за да се превърне в портрет на усмихнато малко момиченце, с литнали миши опашчици, стиснало здраво в ръце дръжките на въже за скачане.
Кап се загледа в снимката разчувстван. В резултат на удара си Уонлес беше станал страхлив. Сега той смяташе, че малкото момиченце трябва да бъде ликвидирано. И макар на Уонлес да не му се чуваше думата напоследък, имаше такива, които бяха на неговото мнение и на които думата се чуваше. Кап страшно силно се надяваше да не се стигне дотам. Той самият имаше три внучета и две от тях бяха точно около възрастта на Чарли Макджий.
Разбира се, ще се наложи да разделят момиченцето от баща му. Вероятно завинаги. И почти със сигурност ще се наложи той да бъде ликвидиран… след като изпълни предназначението си, разбира се.
Беше десет и четвърт. Кап звънна на Рейчъл.
— Албърт Стайнович тук ли е вече?
— Току-що пристигна, сър.
— Чудесно. Прати ми го, ако обичаш.
4
— Искам от теб лично да поемеш командването в последната фаза, Ал.
— Слушам, Кап.
Албърт Стайнович беше дребен, с жълтеникав тен и много черна коса; в по-ранните му години понякога го бяха бъркали с актьора Виктор Джори. Кап бе работил със Стайнович почти осем години с прекъсвания — всъщност те заедно се бяха уволнили от флота — и Ал винаги му бе изглеждал на път да влезе в болницата като безнадежден случай. Той пушеше без прекъсване, с изключение на тук вътре, където беше забранено. Движеше се с бавна, величествена походка, която му придаваше някакво странно достойнство, а непробиваемото достойнство е рядко ценен атрибут за всеки мъж. Кап, който беше чел лекарските заключения за агентите от Първа секция, знаеше, че достойният вървеж на Албърт е измама: той страдаше ужасно от хемороиди и на два пъти се беше оперирал. Отказал се бе от трета операция заради опасността да ходи с колостомна торбичка през останалата част от живота си. Достойната му походка винаги напомняше на Кап приказката за русалката, пожелала да се превърне в жена, и цената, която платила за краката си. Кап си мислеше, че нейната походка също трябва да е била много достойна.