— Наложило му се е да го използва, преди да се е възстановил — обясни си Кап.
Албърт кимна и извади нещо от джоба си. То беше запечатано в прозрачно найлоново пликче. Той го подаде на Кап, който го погледна и му го върна.
— Какво трябва да означава това? — попита Кап.
— Нищо особено — отвърна Ал, съзерцателно загледан в найлоновото пликче. — Просто банкнотата, с която Макджий е платил сметката си в таксито.
— Пътувал е от Ню Йорк до Олбъни срещу еднодоларова банкнота?! — Кап я взе пак и я загледа с възобновен интерес. — Сметката трябва да… какво, по дяволите!
Той изпусна пликчето с банкнотата върху бюрото си, сякаш пареше, и се облегна назад, премигвайки.
— И ти ли го видя? — попита Ал.
— Господи, нямам думи! — възкликна Кап и се пресегна към керамичната кутийка, в която държеше хапчетата си против киселини. — За секунда това не приличаше на еднодоларова банкнота.
— Но сега прилича, нали?
Кап се взря в банкнотата.
— Да, определено. Това е Джордж, цял-целе… Господи!
Този път той така буйно се дръпна назад, че за малко не удари тила си в тъмната дъбова ламперия зад бюрото. Вдигна поглед към Ал.
— Лицето… сякаш за секунда се промени. Все едно изникнаха очила на носа му. Това някакъв номер ли е?
— О, дяволски добър номер — Ал пак взе банкнотата. — Аз също го видях, макар че вече не го виждам. Предполагам, че съм се приспособил… но проклет да съм, ако знам как. То не е там, разбира се. Просто се получава някаква налудничава халюцинация. Но аз дори познах лицето. То е на Бен Франклин.
— От шофьора на таксито ли я взехте? — Кап гледаше омаяно банкнотата в очакване на нова промяна. Но там си оставаше само Джордж Вашингтон.
Ал се засмя.
— Да. Взехме банкнотата и му дадохме чек за петстотин долара. Той направи добра сделка наистина.
— Защо?
— Бен Франклин не е на петстотинте, а на стоте. Очевидно Макджий не е знаел.
— Дай пак да я видя.
Ал подаде еднодоларовата банкнота на Кап и той я гледа съсредоточено почти цели две минути. Точно когато щеше да я върне, образът отново просветна… неустойчиво. Но този път Кап поне почувства, че промяната определено е в мозъка му, а не в банкнотата или върху нея, или където и да било другаде.
— Има още нещо — отбеляза Кап. — Не съм сигурен, но ми се струва, че Франклин е без очила на банкнотите. Иначе е… — той се запъна, търсейки с какво да завърши изречението си. Наум му идваше само проклетото „свръхестествено“, което не му трябваше.
— Мда — проточи замислено Ал. — Каквато и да е природата на ефекта, той се разсейва. Тази сутрин показах банкнотата на около шест души. Двама от тях видяха нещо, но не колкото онзи шофьор на такси и момичето, с което живее.
— Затова ли смяташ, че е тласнал прекалено силно?
— Да. Съмнявам се, че е в състояние да се държи на крака. Възможно е да са преспали сред дърветата или в някой извънградски мотел. Може да са се вмъкнали и в някоя вила из околността. Но аз смятам, че са наоколо и ще успеем да ги спипаме без кой знае какви проблеми.
— От колко души имате нужда, за да свършите работата?
— Разполагаме с колкото е необходимо. Като броим и щатската полиция, в това малко забавленийце участват повече от седемстотин души. Ползваме първостепенно предимство. Вървят от врата на врата и от къща на къща. Вече сме проверили всички хотели и мотели непосредствено около Олбъни — повече от четирийсет парчета. Сега се разпростираме към съседните градове. Мъж и малко момиченце… това се набива в очи. Ще го хванем. Или поне детето, ако той е мъртъв. — Албърт се изправи. — И смятам, че трябва лично да се включа. Искам да съм там при падането на завесата.
— Разбира се, Ал. Доведи ми ги.
— Ще ти ги доведа — Албърт се запъти към вратата.
— Албърт?
Той се обърна — дребен мъж с нездрав, жълт тен.
— Кой е на петстотинте? Провери ли?
Албърт Стайнович се усмихна.
— Маккинли. Бил е убит.
Ал излезе, като тихо затвори вратата след себе си и остави Кап на размишленията му.
5
Десет минути по-късно Кап отново натисна бутона на секретарската уредба.
— Рейнбърд върна ли се от Венеция, Рейчъл?
— Вчера — отвърна тя и на Кап му се стори, че долавя антипатия дори в нейните внимателно култивирани тонове на шефска секретарка.
— Тук ли е или в Санибел?
Арсенала поддържаше една почивна база на остров Санибел, Флорида.