Последва пауза, докато Рейчъл проверяваше с компютъра.
— Лонгмънт, Кап. От осемнайсет часа, вчера. Вероятно си отспива умората от часовата разлика.
— Имай грижа някой да го събуди — нареди Кап. — Бих искал да го видя, след като си тръгне Уонлес… ако, разбира се, Уонлес е още тук.
— Беше, допреди петнайсет минути.
— Добре… Рейнбърд, да кажем… по обяд.
— Да, сър.
— Ти си добро момиче, Рейчъл.
— Благодаря, сър — прозвуча трогнато. Кап я харесваше, много я харесваше.
— Изпрати ми доктор Уонлес, ако обичаш, Рейчъл.
Той се отпусна назад, събра пред себе си длани и мислено се помоли: „За греховете ми.“
6
Доктор Джоузеф Уонлес получи удар в същия ден, в който Ричард Никсън обяви оттеглянето си от президентския пост — 8 август 1974. Мозъчният кръвоизлив бе със средна сила и остави необратими физически последици. Както и умствени, според Кап. Едва след удара интересът на Уонлес към експеримента със „Серия шест“ и резултатите от него беше станал постоянен и маниакален.
Той влезе в стаята, подпирайки се на бастун, а светлината от еркерния прозорец се отрази в кръглите му очилца и те блеснаха безизразно. Пръстите на лявата му ръка бяха свити като нокти на орел. Лявата страна на лицето му бе изкривена в неизменно ледено презрение.
Рейчъл съчувствено погледна Кап над рамото на Уонлес и той й кимна, че може да си върви. Тя излезе и тихо затвори вратата.
— Добрият доктор — посрещна го Кап без настроение.
— Има ли новини около експеримента? — попита Уонлес и седна, като изсумтя.
— Нали знаеш, че са секретни, Джо. Какво мога да направя за теб днес?
— Забелязах оживление тук — пренебрегна въпроса Уонлес. — Какво друго можех да правя, докато си убивах времето цяла сутрин?
— Като идваш без уговорка…
— Ти пък си мислиш, че са ти в ръцете, щом викаш онзи професионален убиец Стайнович. Е, може и да успееш. Може. Но ти си го мислил и преди, нали?
— Какво искаш, Джо? — Кап не обичаше да му се напомня за минали провали. Те действително бяха разполагали за малко с момиченцето. Мъжете, взели участие в залавянето му, все още не бяха годни за работа и може би никога нямаше да бъдат.
— Каквото искам винаги! — натърти Уонлес, изгърбил се над бастуна. О, Господи, помисли си Кап, дъртият глупак възнамерява да държи реч. — Защо продължавам да живея? За да те убедя да ги ликвидираш и двамата. Да ликвидираш и Джеймс Ричардсън. И онези в Мауи. Ликвидирай ги веднъж завинаги, капитан Холистър. Заличи ги. Изтрий ги от лицето на земята.
Кап въздъхна.
Уонлес махна със сгърчената си ръка към библиотечната количка.
— Гледам, пак си прелиствал досието.
— Знам го почти наизуст — леко се усмихна Кап. От много месеци насам предъвкваше все „Серия шест“: постояна точка в дневния ред на всички срещи от две години. Така че може би Уонлес не беше единственият маниак на тази тема в околността.
Разликата е, че на мен за това ми плащат. А при Уонлес е хоби. Едно опасно хоби.
— Четеш го, но не извличаш поука — упрекна го Уонлес. — Позволи ми още веднъж да се опитам да ти отворя очите за истината, капитан Холистър.
Кап започна да протестира, след което се сети за Рейнбърд и обедната им среща, и лицето му се изглади. То стана спокойно, дори съчувствено.
— Добре. Стреляй, щом си готов, Гридли.
— Ти още смяташ, че съм смахнат, нали? Откачен?
— Ти го казваш, не аз.
— Хубаво ще е да си припомниш, че аз бях първият, който предложи програма за опити с лизергиновата киселина.
— Има дни, в които ми се иска да не го беше правил — отговори Кап. Ако затвореше очи, още можеше да види първия доклад на Уонлес, проучване от двеста страници, за един наркотик, известен отначало като ДЛТ, по-късно между участващите лаборанти като „подсилваща киселина“ и накрая — като „Серия шест“. Предшественикът на Кап му бе дал ход; този джентълмен беше погребан в Арлингтън с всички военни почести преди шест години.
— Само подсещам, че мнението ми би трябвало да има някаква тежест — Уонлес изглеждаше уморен тази сутрин; изричаше думите си бавно и с фъфлене. Презрително свитата лява страна на устата му не се движеше, докато говореше.
— Слушам те — въздъхна примирено Кап.
— Доколкото знам, аз съм единственият психолог и въобще лекар, когото все още изслушваш. Хората ти са заслепени само от едно: какво биха могли да означават този мъж и това момиченце за сигурността на Америка… и дори за бъдещото равновесие на силите. Съдейки по действията на Макджий, той е един великодушен Распутин, който…
Уонлес продължи да дърдори, но Кап временно спря да го слуша. Великодушен Распутин, помисли си той. Тази цветиста фраза доста му хареса. Зачуди се как ли би реагирал Уонлес, ако му съобщеше, че компютърът е дал вероятност едно към четири Макджий да се е самоликвидирал при напускането на Ню Йорк. Навярно щеше да се зарадва много. А ако му покажеше онази странна банкнота? Сигурно ще получи още един удар, помисли си Кап и прикри с ръка усмивката си.