— Това е най-смахнатото нещо, което съм чувал някога.
— Така ли? Тогава позволи ми да стигна до върха на лудостта, капитан Холистър. Представи си, че някъде из страната сега броди едно малко момиченце, което носи в себе си временно спяща сила някой ден да разцепи на две самата планета като порцеланова чинийка на стрелбище.
Те се гледаха един друг мълчаливо. И изведнъж секретарската уредба изжужа.
След мигновено забавяне Кап се надигна и натисна бутона.
— Да, Рейчъл?
Проклятие, за малко старецът да го накара да повярва. Тази ужасна прокобна врана — още една причина да не го обича. Самият Кап бе предприемчив човек и ако имаше нещо, което да не може да понася, то беше песимизмът.
— Търсят те на шифровия телефон — съобщи Рейчъл. — От оперативната зона.
— Добре, скъпа. Благодаря. Задръж го за минутка, ако обичаш.
— Да, сър.
Той пак се отпусна на стола.
— Трябва да приключваме, Уонлес. Можеш да бъдеш сигурен, че много внимателно ще обмисля този разговор.
— Дали? — попита Уонлес. Неподвижната страна на устата му сякаш се кривеше цинично.
— Да.
Уонлес отново настоя:
— Момиченцето… Макджий… и този Ричардсън… те са последните три отговора на едно мъртво уравнение, капитан Холистър. Изтрий ги. Опомни се. Детето е много опасно.
— Ще обмисля всичко, което каза.
— Направи го.
Най-после Уонлес започна с усилие да се изправя на крака, като си помагаше с бастуна. Това му отне дълго време. Накрая стана.
— Идва зимата — извини се той на Кап. — Старите ми кокали се боят от нея.
— В Лонгмънт ли ще останеш тази вечер?
— Не, във Вашингтон.
Кап се поколеба.
— Отседни в Мейфлауър. Може да поискам да вляза във връзка с теб.
Нещо се мярна в очите на стареца… признателност…? Да, почти със сигурност.
— Добре, капитан Холистър — той закрета обратно към вратата, подпирайки се на бастуна си — старецът, който някога бе отворил кутията на Пандора и сега искаше да застреля всичко, излетяло от нея, вместо да го впрегне в работа.
Щом вратата се затвори зад него, Кап въздъхна с облекчение и вдигна слушалката на шифровия телефон.
7
— С кого разговарям?
— Орв Джеймисън, сър.
— Хванахте ли ги, Джеймисън?
— Не още, сър, но на летището открихме нещо интересно.
— Какво е то?
— Всички телефонни апарати са празни. Намерихме няколко монети върху пода на една от кабинките.
— Разбити ли са?
— Не, сър. Затова и се обаждам. Не са разбити, просто са празни. От телефонната компания ще откачат.
— Добре, Джеймисън.
— Това ни улеснява. Според нас мъжът може да е скрил момиченцето някъде отвън и да се е регистрирал сам. Но във всички случай смятаме вече да търсим човек, който се е разплащал с купища монети.
— Ако са в мотел, а не в бунгало на някой летен курорт.
— Да, сър.
— Продължавайте търсенето, О. Дж.
— Да, сър. Благодаря ви.
В гласа му прозвуча абсурдно задоволство, че прякорът му е бил запомнен.
Кап остави слушалката. Поседя пет минути с притворени очи, замислен. Меката есенна светлина падаше през еркерния прозорец и осветяваше кабинета, затопляше го. Кап се приведе и пак се свърза с Рейчъл.
— Джон Рейнбърд там ли е?
— Да, Кап.
— След пет минути ми го прати. Междувременно искам да говоря с Норвил Бейтс от оперативната зона. Той е тарторът, докато Ал стигне там.
— Да, сър — Рейчъл се поколеба. — Ще се наложи да използваме връзка с портативна радиостанция. Не е много…
— Няма значение — нетърпеливо я прекъсна той.
Свързването отне две минути. Бейтс се чуваше слабо и с пращене. Той беше добър агент — не много изобретателен, но упорит. Кап искаше точно такъв човек да удържа фронта до пристигането на Албърт Стайнович. Най-после Норвил се обади и докладва, че са се пръснали из околните градчета — Оуквил, Тремънт, Месалонсет, Хейстингс Глен, Лутън.
— Чудесно, Норвил — одобри Кап.
Той си помисли за думите на Уонлес: „Вие го принуждавате да превъзпитава дъщеря си.“ Спомни си и съобщението на Джеймисън, че всички телефони са били изпразнени. Макджий не го е направил. Детето го е направило. А след това, все още възбудено, е подпалило обувките на онзи войник, вероятно случайно. Уонлес щеше да се зарадва, ако разбереше, че Кап смята все пак да послуша петдесет процента от съвета му — дъртата гнида беше удивително красноречива тази сутрин.