Той й се усмихна в отговор.
— Точно така. И това, което ти обяснявах преди, Чарли, все още важи: когато попаднеш в беда, понякога се налага да вършиш неща, които никога не би направила, ако работите вървяха добре.
Усмивката на Чарли се стопи. Лицето й стана сериозно, бдително.
— Като да караш парите да излизат от телефоните ли?
— Да — каза той.
— И това не беше ли лошо?
— При създадените обстоятелства не беше.
— Защото, когато попадне в беда, човек прави каквото се налага, за да се измъкне от нея ли?
— С някои изключения, да.
— Какви изключения, тате?
Той разчорли косата й.
— Няма значение сега, Чарли. Отпусни се.
Но тя не можеше.
— Аз нямах намерение да подпалвам обувките на онзи човек, тате. Не го направих нарочно.
— Разбира се.
Едва тогава тя наистина се отпусна; усмивката й, толкова подобна на Викината, грейна.
— Как ти е главата тази сутрин, тате?
— Много по-добре, благодаря.
— Радвам се — Чарли го погледна по-внимателно. — Окото ти изглежда особено.
— Кое око?
Тя посочи лявото.
— Ей това.
— Така ли?
Анди отиде в банята и изчисти малко място върху изпотеното огледало.
Дълго разглежда очите си и доброто му настроение започна да се изпарява. Дясното си изглеждаше както винаги, сивозелено — цветът на океана в облачен, пролетен ден. Левият ирис също беше сивозелен, но бялото бе ужасно кръвясало и зеницата изглеждаше по-малка от дясната. А клепачът беше клюмнал особено, както не го бе виждал никога преди.
Внезапно в съзнанието му звънна гласът на Вики. Толкова ясно, сякаш бе застанала до него. „Главоболията ме плашат, Анди. Ти причиняваш нещо и на себе си, също както и на другите хора, когато използваш тласъка или както щеш го наречи.“
Мисълта беше последвана от образа на балон, който се надува… надува… надува… и накрая експлодира със силен гръм.
Той се зае внимателно да опипва с пръстите на дясната си ръка лявата страна на лицето си. Приличаше на човек от телевизионна реклама, който се диви на безупречното си избръсване. Откри три безчувствени места — едно под лявото око, едно на лявата скула и едно точно под лявото слепоочие. Страхът се плъзна по тялото му като безшумна мъгла привечер. Страх не толкова за него самия, колкото за Чарли, за това какво ще стане с нея, ако остане сама.
Сякаш извикана, тя се появи зад него в огледалото.
— Тате? — имаше малко разтревожен вид. — Добре ли си?
— Добре съм — гласът му звучеше както трябва. Не трепереше и не беше прекалено самоуверен, фалшиво гръмлив. — Просто си мисля колко голяма нужда имам да се обръсна.
Тя се засмя в шепа.
— Дращиш като четка за дъски. Гъста и твърда.
Той я подгони към спалнята и потърка бодлите си в гладката й бузка. Чарли се разкикоти и зарита.
3
Докато Анди гъделичкаше дъщеря си с наболата си брада, Орвил Джеймисън, или О. Дж., или Скоросмъртницата, и още един агент от Арсенала на име Брус Кук, излизаха от светлосин шевролет пред ресторантчето в Хейстингс Глен.
О. Дж. поспря за миг и огледа главната улица, със стръмния й паркинг, магазина за електроуреди, бакалията, двете бензиностанции, аптеката и дървената общинска сграда, с паметна плоча за някакво историческо събитие, за което никой пет пари не даваше. Главната улица беше същевременно и Шосе 40 и двамата Макджий се намираха едва на пет-шест километра от О. Дж. и Брус Кук.
— Гледай какво се вика провинция — възкликна с отвращение О. Дж. — Аз съм израснал наблизо, в подобно градче на име Лоувил. Чувал ли се някога за Лоувил, щат Ню Йорк?
Брус Кук поклати глава.
— Близо е до Ютика. Там правят бирата „Ютика Клъб“. Никога през живота си не съм бил толкова щастлив, колкото когато се махнах от Лоувил. — О. Дж. бръкна под якето си и намести Самохвалкото в кобура му.
— Ето ги Том и Стив — посочи Брус.
Отсреща паркираше светлокафяв пейсър на мястото, току-що освободено от един фермерски камион. От пейсъра излязоха двама мъже в тъмни костюми. Приличаха на банкери. По-надолу, при светофара, още двама души от Арсенала разговаряха с бабишкерата, която превеждаше учениците през улицата на обяд. Те й показваха снимката, а тя клатеше глава. Тук, в Хейстингс Глен, имаше десетима агенти на Арсенала, ръководени от Норвил Бейтс, който очакваше в Олбъни дясната ръка на Кап, А. Стайнович.
— Даа, Лоувил — въздъхна О. Дж. — Надявам се до обяд да хванем двамата нещастници. И дано следващата ми задача да бъде в Карачи. Или в Исландия. Където и да е, стига да не е в горната част на щата Ню Йорк. Прекалено близо сме до Лоувил. Прекалено близо, за да се чувствам добре.