— Не знам — каза Чарли. — Просто… ми хрумна. Изведнъж.
От другата страна на хълма Джон Мейо отваряше багажника на форда и оглеждаше резервната гума.
— Сънувах деди тази сутрин — промълви унесено Анди. — Не бях си го спомнял от година и повече. Та и на мене, изглежда, просто ми хрумна за него.
— Хубав сън ли беше, тате?
— Да — леко се усмихна той. — Хубав беше.
— Е, ще идем ли?
— Идеята е страхотна. Може да отидем и да поостанем, за да обмислим какво да правим. Как да се справим. Може би ако разкажем всичко пред някой вестник и хората разберат за нас, на онези ще им се наложи да ни оставят на мира.
Към тях пърпореше стар фермерски камион и Анди вдигна палец. Оттатък хълма Рей Ноулс се изкачваше по мекия банкет на пътя.
Фермерският камион спря и един човек с бейзболна шапка погледна навън.
— О, какво хубаво момиченце — засмя се той. — Как се казваш, госпожичке?
— Робърта — изстреля бързо Чарли. Робърта беше второто й име.
— Е, Боби, накъде си се запътила тази сутрин? — попита шофьорът.
— Към Върмонт — обади се Анди. — Сейнт Джонсбъри. Жена ми е там, при сестра си, и й се яви малък проблем.
— Така значи — не прояви любопитство фермерът, но изпитателно стрелна Анди изпод око.
— Раждане — уточни Анди и измайстори широка усмивка. — Тя се сдоби с братче. В един и четирийсет и една тази сутрин.
— Казва се Анди — добави Чарли. — Хубаво име, нали?
— Направо забележително — съгласи се фермерът. — Скачайте вътре и ще ви закарам поне на петнайсет километра по-близо до Сейнт Джонсбъри.
Те се качиха. Фермерският камион отново затрака и заръмжа по пътя, в посока към яркото утринно слънце. В същото време Рей Ноулс прехвърли хълма. Той видя празното шосе до мотел „Слъмбърланд“. Отвъд мотела фермерският камион, който бе минал край колата им преди няколко минути, тъкмо изчезваше от погледа.
Нямаше причини да бърза.
6
Името на фермера беше Мандърс — Ърв Мандърс. Бе карал тикви в градчето, където имал договор със собственика на селскостопанския магазин. Обикновено търгувал с Първа национална, но техният човек направо нищо не разбирал от тикви. Според Ърв Мандърс, той бил един издигнал се касапин и нищо повече. Затова пък управителят на селскостопанския бил чудо. Жената на Ърв въртяла нещо като сезонно магазинче за туристите през лятото, а той отварял крайпътна сергия с продукти и двамата печелели добре.
— Знам, че няма да ви е приятно да си пъхам носа във вашите работи — обърна се фермерът към Анди, — но ти и твоето фъстъче не би трябвало да пътувате на стоп. Господи, не бива. Знаете какви хора кръстосват пътищата в днешно време. Пред аптеката в Хейстингс Глен има автобусна спирка на „Грейхаунд“. Трябваше да хванете някой рейс.
— Мм… — не можа да измисли нищо Анди, но Чарли ловко запълни пролуката.
— Татко остана без работа — каза тя ведро. — Затова мама отиде при леля Ем да роди бебето. Леля Ем не обича татко и ние си останахме вкъщи. Но сега отиваме да видим мама. Нали, тате?
— Такива неща не се разправят, Боби — смъмри я смутено Анди. Той действително изпитваше смущение. В историята на Чарли имаше хиляди дупки.
— Не казвайте нито дума повече — спря ги Ърв. — Знам какво значи семейни неприятности. Понякога може да ти стане много криво. И знам какво значи да си закъсал. Няма нищо срамно в това.
Анди се изкашля, но замълча. Не му идваше нищо наум. Известно време пътуваха без да говорят.
— Слушайте, защо не дойдете вкъщи да обядвате с мен и жената? — внезапно предложи Ърв.
— О, не, няма да можем…
— Много ще се радваме — намеси се Чарли. — Нали, тате?
Той знаеше, че интуицията на Чарли обикновено работи добре, а и беше прекалено изтощен и умствено, и физически, за да се опълчва срещу нея сега. Тя бе хладнокръвно и агресивно момиченце и неведнъж Анди се бе питал кой от двамата всъщност командва парада.
— Ако сте сигурен, че има достатъчно… — измънка той.
— Винаги е достатъчно — отговори Ърв Мандърс, като превключи на трета. Те пърпореха край есенно ярки дървета: кленове, брястове, тополи. — Ще се радвам, ако дойдете.
— Много ви благодарим — изчурулика Чарли.
— За мен е удоволствие, фъстъче — рече Ърв. — А ще бъде и за жена ми, щом те зърне.
Чарли се засмя.
Анди потърка слепоочията си. Пръстите на лявата му ръка напипаха едно от местата, където изглежда кожните рецептори бяха загинали. Не се чувстваше никак добре. Усещането, че кръгът около тях се затяга, не го напускаше.