7
Администраторката в мотел „Слъмбърланд“, с която Анди се бе разплатил преди по-малко от двайсет минути, започваше да се изнервя. Фил Донахю беше напълно забравен.
— Сигурна ли сте, че мъжът беше този? — попита Рей Ноулс за трети път. Не й харесваше този дребен, докаран и някак непроницаем мъж. Може и да работеше за правителството, но от това на Лина Кънингам не й ставаше по-топло. Не й харесваше тясното му лице, бръчиците около студените сини очи, а най-вече упоритостта, с която продължаваше да тика снимката под носа й.
— Да, той беше — отново потвърди тя. — Но с него нямаше никакво момиченце. Честно, мистър. Питайте и мъжа ми. Той работи на нощната смяна. Не ни остава време да се видим, освен на вечеря. Питайте го…
Влезе вторият агент, който за ужас на Лина носеше портативна радиостанция в едната си ръка и огромен пистолет в другата.
— Те са били! — Джон Мейо беше на ръба на истерията от гняв и разочарование. — В онова легло са спали двама души. По едната възглавница има руси косми, а по другата — черни. Проклета да е тая спукана гума! Всичко да се продъни в ада дано! В банята висят влажни кърпи! Скапаният душ още капе! Изпуснали сме ги може би за пет минути, Рей!
Той натика пистолета в кобура под мишницата си.
— Да извикам ли мъжа си? — плахо предложи Лина.
— Няма нужда — отговори Рей. Той хвана над лакътя Джон, който още ругаеше спуканата гума, и го поведе навън. — Зарежи тая гума, Джон. Говори ли с О. Дж. в градчето?
— Говорих, а той се свърза с Норвил. Норвил е тръгнал от Олбъни и води Ал Стайнович, който се е приземил преди десетина минути.
— Е, добре. Слушай, помисли малко, Джони. Те трябва да са пътували на автостоп.
— Да, сигурно. Освен ако не са задигнали някоя кола.
— Човекът е преподавател по английски. Не би могъл да задигне и бонбон от бюфета в дом за слепи. Пътували са на стоп, ясно. Пристигнали са на стоп от Олбъни снощи. Продължили са на стоп и тази сутрин. Мога да се обзаложа на целогодишната си заплата, че са стояли край пътя с вдигнати палци, докато аз се изкачвах по този хълм.
— Ако не беше се спукала тая гума… — Джон гледаше отчаяно зад телените си очила. Пред очите му с бавни, мързеливи движения размаха криле едно повишение и му се изплъзна.
— Стига с тая гума! — махна Рей. — Какво ни подмина? Какво ни подмина, след като спряхме?
Джон се замисли над този въпрос, докато закачаше минирадиостанцията обратно на колана си.
— Фермерски камион — каза той.
— И аз си го спомням. — Рей се огледа и забеляза кръглото като месечина лице на Лина Кънингам как наднича през прозорчето на рецепцията. Като разбра, че са я видели, тя спусна завесата.
— Доста разбрицан камион — отбеляза Рей. — Ако не се отклонят от главния път, можем да ги настигнем.
— Да вървим тогава — не се стърпя Джон. — Ще държим връзка с Ал и Норвил чрез О. Дж.
Те хукнаха към колата и влязоха вътре. Миг по-късно жълтокафявият форд изфуча от паркинга, като хвърляше бял чакъл със задните си колела. Лина Кънингам си отдъхна с облекчение. Да държиш мотел вече не беше тъй просто, както е било едно време.
Тя отиде да събуди съпруга си.
8
Докато фордът с Рей Ноулс на волана и Джон Мейо, готов за стрелба, ръмжеше по Шосе 40 със сто и двайсет километра в час (а керван от десет или единайсет подобни безлични нови коли се насочваше към Хейстингс Глен), Ърв Мандърс даде знак с ръка и зави наляво в един немаркиран лош път, който водеше горе-долу на североизток. Камионът запърпори и затрака нанатък. По молба на фермера Чарли бе изпяла по-голямата част от деветпесенния си репертоар, който включваше такива златни хитове като „Честит рожден ден“, „Този стар човек“, „Исус ме обича“ и „Кемптаунски надбягвания“. И Ърв, и Анди пригласяха на последния.
Пътят се виеше и се провираше край серия от обрасли с дървета хребети, сетне се спускаше към обработваема равнина, чиято реколта бе вече прибрана. По едно време иззад прикритие от златник и сено вляво на пътя изскочи яребица и Ърв извика:
— Дръж я, Боби!
Чарли се прицели с пръстче: „Бум-бум-БУМ!“ и буйно се разкикоти.
Няколко минути по-късно Ърв зави по един черен път и след километър и половина стигнаха до очукана пощенска кутия, боядисана в червено, бяло и синьо и надписана с името МАНДЪРС. Ърв свърна по алеята с коловози, дълга почти километър.
— Сигурно ви излиза скъпичко разчистването на снега през зимата — подхвърли съчувствено Анди.
— Сам си я чистя — отвърна Ърв.
Приближиха се до голяма бяла паянтова фермерска къща на три етажа, украсена с ментовозелено. Анди реши, че е от онези къщи, които в началото са съвсем обикновени и постепенно с годините стават все по-ексцентрични. Отзад се накланяха разкривени два навеса — единият насам, другият натам. От южната страна беше добавено парниково крило, а от северната стърчеше голяма сенчеста веранда, подобна на колосан нагръдник.