Ал ги изпрати обратно в града и след половин час всички знаеха, че камионът, който почти със сигурност беше качил двамата бегълци, принадлежи на Ървинг Мандърс, Бейлингс Роуд №5, Хейстингс Глен, щат Ню Йорк.
Беше точно дванайсет и половина на обяд.
10
Обядът беше много хубав. Чарли яде като хала — три пъти допълнително от пилето със сос, две от топлите питки на Норма Мандърс, отделно чиния със салата и три порции от домашните й туршии с копър. Завършиха с ябълков пай, гарниран с резенчета сирене чедър и изказването на Ърв, че:
— Ябълков пай без парче сирене е като целувка без чувство.
Това му докара един нежен лакът в ребрата от жена му. Ърв обърна очи и Чарли се разсмя. Анди беше удивен от апетита си. Чарли се оригна и виновно покри уста.
Ърв й се усмихна.
— Отвън има повече място, отколкото вътре, фъстъче.
— Ако хапна още нещо, ще се пръсна! — възкликна Чарли. — Както казваше… хм, както казва мама.
Анди уморено се усмихна.
— Норма — изправи се Ърв, — защо не излезете с Боби да нахраните пиленцата?
— Нали трябва да разтребя кухнята.
— Аз ще я разтребя. Трябва да си поговорим с Франк.
— Искаш ли да нахраниш пиленцата, мила? — обърна се Норма към Чарли.
— С удоволствие — очите й блестяха.
— Е, хайде тогава. Имаш ли яке? Малко позахладня.
— Ъъ… — Чарли погледна към Анди.
— Облечи един от моите пуловери — предложи Норма. Двамата с Ърв отново се спогледаха. — Навий малко ръкавите и ще ти стане.
— Добре.
Норма взе старото и избеляло яке от антрето и протрит бял пуловер, в който Чарли се губеше дори с три-четири пъти навити ръкави.
— Кълват ли? — попита малко неспокойно Чарли.
— Само храната си, мила.
Те излязоха и затвориха вратата. Чарли продължаваше да бъбри. Анди погледна към Ърв Мандърс, който спокойно отвърна на погледа му.
— Ще пийнеш ли една бира, Франк?
— Не съм Франк. Предполагам, че се досещаш.
— Има такова нещо. Каква ти е фирмата?
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб.
— Добре тогава. Ще ти викам Франк.
Отдалече се чу как Чарли изписка от възторг. Норма каза нещо и Чарли се съгласи.
— Няма да се откажа от една бира — реши Анди.
— Добре.
Ърв извади две „Ютика Клъб“ от хладилника, отвори ги и остави едната за Анди на масата, а другата — до себе си на плота. От куката до мивката свали престилка и си я сложи. Престилката беше на червени и жълти шарки, с къдрички на подгъва, но въпреки всичко той не изглеждаше смешен в нея.
— Мога ли да ти помогна? — попита Анди.
— Не, аз знам къде стои всичко. Всъщност почти всичко. Тя променя местата на някои неща от седмица на седмица. Никоя жена не желае мъжът да се чувства напълно у дома си в нейната кухня. Обичат да им се помогне, но се чувстват по-добре, ако трябва да ги питаш къде да сложиш супника или къде стои препаратът за почистване на загоряло.
Анди си спомни своите собствени дни като помагач в кухнята на Вики, усмихна се и кимна.
— Не ме бива много да се бъркам в чужди работи — поде Ърв, докато пълнеше с вода мивката и добавяше прах. — Аз съм фермер и, както ти казах, жена ми държи малко магазинче за сувенири в края на нашата улица, до Олбънската магистрала. Скоро ще станат двайсет години, откак сме тук — той се извърна към Анди. — Но щом ви видях двамата на пътя, веднага ми стана ясно, че нещо не е наред. Възрастен мъж и малко момиченце са странна двойка за автостоп. Разбираш ме, нали?
Анди кимна и отпи от бирата си.
— Освен това ми се стори, че току-що сте излезли от „Слъмбърланд“, а нямахте дори ръчен багаж. Затова реших да ви отмина. После спрях. Защото… защото има разлика между това да се бъркаш в чуждите работи и да се престориш на сляп пред нещо, което изглежда дяволски зле.
— Така ли изглеждаме? Дяволски зле?
— Така изглеждахте тогава. Не сега — Ърв старателно измиваше старите, разнородни съдове и ги трупаше върху сушилнята. — Сега вече не знам какво да мисля за вас. Първото, което ми мина през ума, беше, че сигурно вас търсят ченгетата.
Той забеляза как Анди изведнъж посърна и рязко остави кутията с бира.
— Значи съм познал — прошепна Ърв. — Надявах се, че не съм.
— какви ченгета? — дрезгаво попита Анди.
— Блокирали са всички главни пътища, свързани с Олбъни — отговори Ърв. — Ако бяхме изминали още десет километра по Шосе 40, щяхме да налетим право на една от тези блокади, точно на пресечката с Шосе 9.
— Добре, защо просто не продължи нататък? За тебе всичко щеше да приключи. Щеше да излезеш от играта.