Пред него и Ал блеснаха за миг стоповете на колата на О. Дж. и тя зави по един черен път. Другите го последваха.
12
— Нищо не разбирам — заяви Норма. — Боби… Чарли… опитай да се успокоиш.
— Не можете да разберете — изстена задавено Чарли. Ърв се стресна от вида й. Лицето й бе като на заек, хванат в примка. Тя се измъкна от прегръдката на Норма и изтича към баща си, който сложи ръце върху раменете й. — Те се канят да те убият, татко!
— Какво?
— Ще те убият — повтори тя, вторачила невиждащи, замъглени от паниката очи. Устните й неистово потреперваха. — Трябва да бягаме. Трябва да…
Горещо. Прекалено горещо е тук.
Той погледна наляво. На стената между печката и мивката беше закачен стаен термометър, какъвто може да се купи по поръчка от каталог по пощата. В долния му край се хилеше пластмасово червено дяволче с вила, което бършеше потта от челото си. Под разцепените му копитца се мъдреше въпрос: „НЕ ТИ ЛИ Е ГОРЕЩО?“
Живакът в термометъра бавно се покачваше, един обвиняващ червен пръст.
— Да, точно това искат — нареждаше детето. — Да те убият, да те убият, както убиха мама, да бягаме, няма, няма да позволя това да се повтори, няма да позволя…
Гласът й се покачваше все по-нависоко. Покачваше се като живак в термометър.
— Чарли! Внимавай какво правиш!
Очите й леко е проясниха. Ърв и жена му застанаха един до друг.
— Ърв… какво…
Но Ърв, който забеляза погледа на Анди към термометъра, изведнъж повярва. Вътре вече беше горещо. Достатъчно горещо, за да се изпотиш. Живакът в термометъра беше стигнал до трийсет и три градуса.
— Господи Боже мой! — възкликна той дрезгаво. — Тя ли направи това, Франк?
Анди не му обърна внимание. Все още с ръце върху раменете на Чарли, той се взря в очите й.
— Чарли… смяташ ли, че е прекалено късно? Как ти се струва?
— Да. — По лицето на детето не бе останала капчица кръв. — Вече се качват по черния път. О, тате, страх ме е.
— Ти можеш да ги спреш, Чарли — прошепна бащата.
Тя погледна към него.
— Можеш — потвърди той.
— Но, тате… това е лошо. Зная, че е лошо. Може да ги убия.
— Да — съгласи се той. — Убиваш, за да не те убият. Може да се стигне дотам.
— Тогава не е ли лошо? — едва доловимо изрече тя.
— Лошо е — отсече Анди. — Не се самозалъгвай, че някога може да не е лошо. И не го прави, ако не можеш да го управляваш, Чарли. Дори и заради мен.
Те се гледаха, сключили погледи, Анди с уморени, кръвясали, изплашени очи, Чарли вторачена като хипнотизирана.
— Ако направя… нещо… пак ли ще ме обичаш?
Въпросът увисна помежду им, поклащайки се лениво.
— Чарли — увери я той. — Аз винаги ще те обичам. Каквото и да стане.
Ърв се приближи от прозореца към тях.
— Дължа ви едно голямо извинение. Цяла колона автомобили се изкачва по пътя. Ще се бия с вас, ако искате. Взех си пушката за елени.
Но той изглеждаше изплашен до смърт.
— Няма нужда от пушка — заяви Чарли, освободи се от ръцете на баща си и се запъти към задната врата. Сякаш допълнително смалено в плетения бял пуловер на Норма Мандърс, детето излезе навън.
След миг Анди се окопити и тръгна след дъщеря си. Стомахът му се беше вледенил, все едно бе изгълтал огромна порция сладолед на три хапки. Домакините останаха назад. Анди хвърли един последен поглед върху обърканото и изплашено лице на Ърв и в съзнанието му проблясна светкавична мисъл: „Друг път да знаеш да не качваш стопаджии!“
Двамата с Чарли стояха на верандата и гледаха как първата кола завива по дългата алея. Кокошките кудкудякаха и пляскаха с криле. В хамбара Шефи отново измуча командата си да дойде някой да я издои. Слабото октомврийско слънце огряваше залесените хребети и есеннокафявите поля на този малък градец в горната част на щата Ню Йорк. Бягаха от близо една година и Анди с учудване изпита странно чувство на облекчение заедно със слепия ужас. Той бе чувал, че при безизходица дори заекът понякога се обръща да посрещне лице в лице кучетата, възвърнал си някаква предишна, не толкова хрисима природа в мига, преди да бъде разкъсан на парчета.
Най-малкото бе прекрасно да не бягаш. Той стоеше до Чарли и слънчевата светлина се топеше върху русата й коса.
— О, татко — простена тя. — Краката ми треперят.
Той я прегърна през раменете и я притисна по-близо до себе си. Първата кола спря до дворната порта и двама мъже слязоха.
13
— Здравей, Анди — усмихна се Ал Стайнович. — Здравей, Чарли.
Ръцете му бяха празни, но сакото му бе разкопчано. Зад него другият мъж стоеше нащрек до колата, с ръце на хълбоците. Втората кола спря зад първата и от нея се изсипаха още четирима мъже. Всички коли спираха, всички мъже излизаха. Анди преброи дванайсет, след което престана да брои.