— Шшшт. О, Чарли, мила, шшшт.
Чарли млъкна и се отпусна. Беше припаднала.
14
Анди я вдигна на ръце и главата й клюмна на гърдите му. Въздухът пареше и вонеше на горящ бензин. Пламъците вече бяха изпълзели през моравата до бръшлянените подпори: огнени пръсти започваха да се катерят по тях с бързината на среднощен любовник. Пожарът обхващаше къщата.
Ърв Мандърс се бе свлякъл и седеше облегнат на мрежестата кухненска врата. Норма коленичи до него. Той беше прострелян над лакътя и ръкавът на синята му работна риза бе яркочервен. Норма отпра дълга лента от подгъва на роклята си и се опита да вдигне ръкава на ризата му, за да може да превърже раната. Очите на Ърв бяха отворени. Лицето му беше пепелявосиво, устните — бледосини, и той дишаше учестено.
Анди направи стъпка към тях и Норма Мандърс се дръпна, като в същото време прикри с тяло съпруга си. Тя вдигна поглед към Анди с блеснали, неумолими очи.
— Махай се — просъска Норма. — Взимай си чудовището и се махай.
15
О. Дж. тичаше.
Самохвалкото подскачаше нагоре-надолу под мишницата му. Той тичаше, без да гледа къде стъпва. Тичаше през полето. Падна, стана и пак хукна. Изкълчи си глезена в някаква дупка и се просна, надавайки вик от болка. Но пак стана и хукна. От време на време му се струваше, че тича сам, а понякога и че някой тича с него. Това беше без значение. Единственото, което имаше значение, бе да се махне колкото може по-далече от ярко пламтящия вързоп парцали, останал от Ал Стайнович, от горящата върволица коли, от Брус Кук, лежащ в една малка градинка със забит в гърлото кол. Далече, далече, далече. Самохвалкото се изсипа от кобура си, цапна го по коляното и изчезна забравен в буренака. О. Дж. се озова в някаква горичка. Препъна се в едно повалено дърво и пак се просна в цял ръст. Този път остана да лежи, дишащ на пресекулки, притиснал ръка към далака си, където усещаше болезнен бодеж. Лежеше, плачеше от нерви и страх и се кълнеше: „Никакви задачи повече в Ню Йорк. Никога. Край на залаганията. Кракът ми няма повече да стъпи в Ню Йорк, дори да доживея до двеста години.“
След малко О. Дж. стана и закуцука към пътя.
16
— Трябва да го пренесем на верандата. — Анди беше оставил Чарли на тревата в двора. Едната страна на къщата вече гореше и по верандата се сипеха искри като големи, мудни светулки.
— Махай се! — сопна се Норма. — Не го докосвай.
— Къщата гори. Позволете ми да ви помогна.
— Вървете си! Направихте достатъчно!
— Стига, Норма — обади се Ърв. — Той няма никаква вина за станалото. Затваряй си устата.
Тя го погледна с вид на човек, който има страшно много неща за казване, но стисна зъби.
— Вдигнете ме — помоли Ърв. — Краката ми са като гумени. Струва ми се, че съм се подмокрил. Не бих се учудил. Едно от онези говеда ме простреля. Не знам кое. Дай една ръка, Франк.
— Анди — поправи го той и го подхвана под мишниците. Малко по малко Ърв се изправи. — Жена ти е права. Трябваше да ни подминеш тази сутрин.
— Ако пак ми е случи, ще постъпя по съвсем същия начин! Да влизат тия гадове в имота ми с пистолети! Проклети копелета, долни правителствени сутеньори… оооу-ооох, Господи!
— Ърв? — изплака Норма.
— Тихо, жено. Вече не боли толкова. Хайде, Франк или Анди, или както щеш. Става горещо.
Така беше. Вятърът довя рояк искри върху верандата, докато Анди смъкваше Ърв по стъпалата към задния двор. Дръвникът се бе превърнал в почернял пън. Нищо не беше останало от пиленцата, подпалени от Чарли, освен няколко овъглени костички и купчинки странна, слепнала пепел — навярно перушина. Те не бяха опечени, бяха изпепелени.
— Остави ме до хамбара — изпъшка Ърв. — Искам да поговорим.
— Имаш нужда от лекар.
— Да. Ще го извикам. Как е дъщеря ти?
— Припадна. — Анди сложи Ърв на земята и подпря гърба му на вратата на хамбара. Ърв го гледаше. Част от цвета на лицето му се бе върнал и синкавият отенък изчезваше от устните му. Той се потеше. Зад тях голямата бяла фермерска къща, издигаща се на Бейлингс Роуд от 1868-а, се разгаряше в пламъци.
— Нито едно човешко същество не бива да има такава способност — каза Ърв.
— Така е — отвърна Анди и премести поглед от Ърв право към каменното, непрощаващо лице на Норма Мандърс. — Но тогава нито едно човешко същество не бива да има и церебрална парализа, или мускулна дистрофия, или левкемия. Но това се случва. Случва се и на деца.
— Никой не я е питал — кимна Ърв. — Прав си.
Все още спрял поглед върху Норма, Анди рече:
— Тя не е по-голямо чудовище от дете с апарат за изкуствено дишане или в дом за бавноразвиващи се.