— Съжалявам за тези думи — сведе очи Норма. — Водих я да нахрани пиленцата. Гледах я как гали кравата. Но, мистър, къщата ми гори и има убити хора.
— Съжалявам.
— Къщата е застрахована, Норма — Ърв стисна със здравата си ръка дланта на жена си.
— Това няма да ми върне сервизите на мама, които тя е получила от своята майка. Нито пък хубавото бюро или картините, които си купихме миналия юли на художествената изложба в Скънектъди — една сълза се търкулна от окото й и тя я изтри с ръкав. — Или писмата, които ми писа от армията.
— Твоето фъстъче ще се оправи ли? — попита Ърв.
— Не зная.
— Виж какво. Имам един стар джип уилис зад хамбара…
— Ърв, недей! Не се забърквай още повече в тази история!
Той обърна към нея пепелявото си, набръчкано и потно лице. Зад тях домът им гореше. Керемидите пукаха като кестени в коледен огън.
— Онези нахълтаха тук без заповед за арестуване или каквото и да било друго и се опитваха да ги отведат. Гостите, които бях поканил в дома си, както се прави в цивилизована страна с прилични закони. Един ме рани, а друг се опита да застреля Анди. Не улучи главата му за половин сантиметър. — Анди си спомни първия оглушителен изстрел, треската, която бе отскочила от подпорния стълб на верандата, и потръпна. — Те нахълтаха тук и се развилняха. Какво искаш от мене Норма? Да чакам и да предам гостите си на тайната полиция, ако се престраши да се върне? Като истински нацист?
— Не — отговори пресипнало тя. — Разбира се, че не.
— Не си длъжен… — започна Анди.
— Длъжен съм — прекъсна го Ърв. — А като се върнат… те ще се върнат, нали, Анди?
— О, да. Ще се върнат. Ти току-що си купи акция за една разрастваща се индустрия, Ърв.
Ърв опита да се разсмее и изсвистя задавено.
— Какво по-хубаво от това?! А когато се появят, ще им кажа, че си взел моя уилис. Нищо повече няма да знам. И ти желая успех.
— Благодаря — отвърна Анди тихо.
— Трябва да побързаме — подкани Ърв. — До града е далече, но сигурно вече са забелязали пушека. Ще дойде пожарната. Наистина ли сте тръгнали с фъстъчето към Върмонт?
— Да.
Отляво се чу стон.
— Тате…
Чарли бе седнала. Червеното клинче и зелената блузка бяха изцапани с прах. Лицето й беше бледо, очите — ужасно объркани.
— Тате, какво гори? Мирише ми на огън. Аз ли съм го запалила? Какво гори?!
Анди отиде до нея и я прегърна.
— Всичко е наред — увери я той и се зачуди защо трябва да се лъжат децата, дори когато те чудесно знаят, както и ти, истината. — Всичко е наред. Как се чувстваш, мило?
Чарли огледа през рамото му горящата редица коли, сгърченото тяло в градинката и къщата на Мандърсови, окичена с огнена корона. Верандата също беше обвита в пламъци. Вятърът отнасяше пушека и топлината далече от тях, но миризмата на бензин и напечени керемиди бе силна.
— Аз съм го направила — едва доловимо прошепна Чарли. Лицето й започна да потръпва и се гърчи.
— Фъстъче! — смъмри я Ърв.
Тя впери невиждащи очи в него и простена:
— Аз.
— Сложи я до мен — помоли Ърв. — Искам да поговоря с нея.
Анди занесе и сложи Чарли до Ърв, който седеше подпрян на вратата на хамбара.
— Слушай ме сега, фъстъче — поде Ърв. — Онези мъже искаха да убият твоя татко. Ти го разбра преди мен, може би и преди него, макар че, проклет да съм, ако зная как. Прав ли съм?
— Да — погледът на Чарли още беше далечен и нещастен. — Но как да ви обясня. То беше като с войника, само че по-лошо. Не можех… не можех повече да го задържам и то тръгна навсякъде. Изгорих няколко от вашите пиленца и… и почти изгорих баща си.
Плувналите й в сълзи очи преляха и тя безпомощно захлипа.
— На татко ти му няма нищо — успокои я Ърв.
Анди си замълча. Той си спомни внезапното, задушаващо усещане от вътрешността на топлинната капсула.
— Никога вече няма да го правя — заяви Чарли. — Никога.
— Добре — Анди сложи ръка върху рамото й. — Добре, Чарли.
— Никога — натърти тихо тя.
— Не се заричай, фъстъче — вдигна поглед Ърв към нея. — Не се насилвай. Ще правиш онова, което трябва. Ще правиш най-доброто, на което си способна. И толкоз. Защото Господ най-много обича да предизвиква хората, които казват „никога“. Разбираш ли?
— Не — прошепна Чарли.
— Един ден ще разбереш — и я изгледа с такова дълбоко състрадание, че Анди усети как гърлото му се свива от мъка и страх. След това Ърв кимна на жена си. — Подай ми онази пръчка до крака ти, Норма.
Тя постави пръчката в ръката му и отново настоя, че не бива да се преуморява, че трябва да почива. И затова само Анди чу как Чарли пак каза „никога“ почти недоловимо, като таен обет.