Лицето на Кап вече не беше весело и жизнерадостно както сутринта, когато пристигаше с колело към службата си. Рапортът на О. Дж. направо не беше за вярване: те знаеха, че детето има някаква сила, но тази история за кървав разгром беше (поне за Кап) като гръм от ясно небе. Между четири и шест убити, останалите хукнали презглава сред дърветата, пет коли в пламъци, къща, изгоряла до основи, ранен цивилен, готов да разправя на всеки, който би си направил труда да го слуша, как банда неонацисти се изтърсила на прага му без заповед за арест и се опитала да отвлече мъжа и малкото момиченце, поканени в дома му на обяд.
Когато рапортът завърши (всъщност това не стана, а О. Дж. взе полуистерично да се повтаря), Кап затвори, отпусна се в дълбокия въртящ се стол и се опита да мисли. Мина му през ума, че никоя тайна операция не е вървяла така грандиозно зле от Залива на прасетата насам… а тази беше на американска земя.
В кабинета се смрачаваше и лягаха плътни сенки, след като слънцето се бе извъртяло от другата страна на сградата, но Кап не запали лампите. Рейчъл му звънна по секретарската уредба, но той отсече, че не желае да разговаря с никого, с абсолютно никого.
Чувстваше се стар.
Чу думите на Уонлес: „Говоря за потенциала на разрушение. Е, вече не беше въпрос само на потенциал, нали?“ „Но ние ще я хванем — закани се той, зареял поглед. — О, да, ще я хванем.“
Кап натисна копчето за Рейчъл.
— Орвил Джеймисън да влезе при мен веднага щом го докарат със самолета. Искам да разговарям и с генерал Бракман във Вашингтон по въпрос от първостепенна важност. Застрашени сме от провал в щата Ню Йорк, за което ще го уведомиш без заобикалки.
— Да, сър — каза Рейчъл почтително.
— Повикай на среща и шестимата заместник-директори в деветнайсет часа. Също от първостепенна важност. Свържи ме и с шефа на щатската полиция в Ню Йорк.
Те бяха взели участие в търсенето и Кап възнамеряваше да им обърне внимание върху това. Ако се стигне до замеряне с кал, той може да запази за тях цяла кофа. Но от друга страна, ако се обединят, ще се измъкнат всички със сравнително достоен вид.
След кратко колебание Кап добави:
— И като звънне Джон Рейнбърд, предай му да дойде. Имам още една работа за него.
— Да, сър.
Кап изключи секретарската уредба. Облегна се на стола си и започна да изучава сенките.
— Нищо непоправимо не се е случило — заяви той на сенките. Цял живот бе вярвал в този девиз — не избродиран и окачен в рамка, нито релефно гравиран върху медна плочка на бюрото му, а отпечатана в сърцето му истина.
Нищо не е непоправимо. До тази вечер, до рапорта на О. Дж., той бе вярвал в тази философия, която го бе издигнала от дете на беден пенсилвански миньор до такъв висок пост. Макар и моментно разколебана, вярата му си оставаше. Мандърс и жена му сигурно имаха множество роднини от Нова Англия до Калифорния и всеки един от тях би могъл да послужи като средство за упражняване на натиск. Имаше достатъчно свръхсекретни досиета тук, в Лонгмънт, за да се запуши устата на всеки, който би пожелал да се оплаче в Конгреса от методите на Арсенала… Колите и дори агентите бяха само „техника“, макар че ще му трябва много време да свикне с мисълта, че Ал Стайнович го няма. Кой може да му замести Ал? Тази малка хлапачка и баща й ще платят за стореното на Ал, ако не за друго. Той ще се погрижи за това.
Но момиченцето? Как ще хванат момиченцето?
Има си начин. Има методи за обезопасяване.
Досието на Макджий още лежеше върху библиотечната количка. Той стана, отиде до него и се зае да го прелиства неуморно. Изведнъж се почуди къде ли е Джон Рейнбърд в този момент.
ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ
1
В момента, в който Кап Холистър се сети за него, Джон Рейнбърд седеше в стаята си в хотел „Мейфлауър“ и гледаше телевизионното състезание „Остроумниците“. Беше гол. Седеше във фотьойла с чинно прибрани боси крака и гледаше програмата. Чакаше да се стъмни. След като се стъмнеше, щеше да зачака да стане късно. Щом станеше късно, щеше да зачака да превали полунощ. Щом превалеше полунощ и пулсът на хотела навлезеше в най-бавния си ритъм, щеше да престане да чака, да се качи до стая 1217 и да убие доктор Уонлес. После щеше да слезе тук долу, за да поразмишлява над предсмъртните думи на Уонлес, и по някое време след изгрев слънце щеше малко да поспи.
Джон Рейнбърд живееше в мир, в мир с почти всичко — Кап, Арсенала, Съединените Щати. В мир с Бога, сатаната и вселената. Ако все още не бе в пълен мир със себе си, то беше само защото земният му път не бе завършен. Той имаше много победи, много доблестни белези. Нямаше значение, че хората се извръщаха от него със страх и отвращение. Нямаше значение, че бе изгубил окото си във Виетнам. Нямаше значение какво му плащат. Той взимаше парите и използваше по-голямата им част да си купува обувки. Изпитваше голяма любов към обувките. Имаше къща във Флагстаф и макар да я посещаваше рядко, поръчваше да изпращат там всичките му обувки. Когато му се удадеше възможност, прескачаше до къщата си и се любуваше на колекцията от „Гучи“, „Бали“, „Бас“, „Адидас“, „Ван Донън“. Обувки. Къщата му се бе превърнала в цяла гора: навсякъде растяха обувкови дървета и той вървеше от стая в стая и се захласваше по плодовете им. Но когато бе сам, ходеше бос. Баща му, чистокръвен индианец чероки, беше погребан бос. Някой бе откраднал погребалните му мокасини.