Освен от обувки, Джон Рейнбърд се интересуваше само от две неща. Едното беше смъртта. Неговата собствена смърт, разбира се; той се подготвяше за това неизбежно събитие от двайсет и повече години. Работата му винаги бе включвала вземане-даване със смъртта — а той никога не бе учил друг занаят. С напредването на възрастта интересът му към смъртта се задълбочаваше, както художникът вниква все по-надълбоко в светлинните ефекти, както писателят прониква в психиката на героите си подобно на слепец, четящ по специалната система чрез допир. Най-силно го вълнуваше моментът на предаването на духа… на отделянето му от тялото, от познатия на човешките същества живот и преминаването в нещо друго. Как ли се чувстваш, когато си тръгваш от този сват? Дали си мислиш, че е сън, от който ще се събудиш? Очаква ли те християнският дявол с вилата си, готов да я забучи в трептящата ти душа и да я отнесе в ада като парче месо за шиш кебап? Има ли радост там? Съзнаваш ли, че умираш? Какво виждат очите на умиращия?
Рейнбърд се надяваше да има възможност да разбере. В неговия занаят смъртта често идваше бързо и неочаквано, докато мигнеш. Той се надяваше, че когато удари неговият час, ще има време да се приготви и да почувства всичко. Напоследък все по-често се взираше в лицата на жертвите си и се опитваше да открие тайната в очите им.
Смъртта го интересуваше.
Интересуваше го също и малкото момиченце, което бе подлудило всички. Тази Чарли Макджий. Кап се заблуждаваше като смяташе, че Джон Рейнбърд има само най-бегла представа за случая Макджий и съвсем никаква за „Серия шест“. В действителност Рейнбърд знаеше почти колкото самия Кап — нещо, което със сигурност щеше да му осигури крайната мярка, ако се разбереше. Те подозираха, че момиченцето притежава някаква голяма или потенциално голяма сила — ако не и цяла група от сили. Искаше му се да се срещне с това момиченце и да види какви са му силите. Той знаеше, че и Анди Макджий обладава, както я нарича Кап, потенциална способност за хипнотично внушение, но това не засягаше Джон Рейнбърд. Той все още не беше срещал човек, който да е в състояние да му внуши нещо.
Телевизионното състезание свърши. Започнаха новините. Нямаше нито една хубава. Джон Рейнбърд седеше, без да яде, без да пие, без да пуши, чист, празен, непокрит и чакаше да настъпи часът на убийците.
2
Предния ден Кап бе потръпнал при мисълта колко тихо стъпва Рейнбърд. Доктор Уонлес изобщо не го чу. Той се събуди от дълбок съм. Събуди се, защото нечий пръст го гъделичкаше точно под носа. Събуди се и видя, че над леглото му се е надвесило някакво кошмарно чудовище. Едно-единствено око проблясваше на слабата светлина на банята, светлината, която докторът винаги оставяше запалена на чуждо място. Там, където трябваше да е другото око, имаше само един празен кратер.
Уонлес отвори уста да изпищи, но Джон Рейнбърд защипа ноздрите му с пръстите на едната си ръка и покри устата му с другата. Уонлес се замята.
— Шшшт, тихо! — Рейнбърд говореше гальовно, като майка на бебето си, когато му сменя пеленките.
Уонлес започна да се бори по-силно.
— Ако искаш да живееш, стой мирно и не вдигай шум — рече Рейнбърд.
Уонлес вдигна поглед към него, изви се веднъж и след това се отпусна неподвижно.
— Няма ли да вдигаш шум? — попита Рейнбърд.
Уонлес кимна. Лицето му бе станало алено.
Рейнбърд свали ръцете си и Уонлес задиша шумно, на пресекулки. От едната му ноздра се процеди слаба струйка кръв.
— Кой… си ти… Кап ли… те изпрати?
— Рейнбърд — отговори той мрачно. — Кап ме изпрати, да.
Уонлес го гледаше с огромни очи в мрака. Езикът му се стрелна и облиза устните му. Както лежеше в леглото, с изритани около кокалестите му глезени чаршафи, той приличаше на най-старото дете в света.