Може би с детето ще бъде различно. Може би накрая ще види друго изражение в очите му, а не само недоумението, което го караше да се чувства толкова празен и толкова… да, наистина толкова тъжен.
Може да открие част от това, което имаше нужда да научи в смъртта на едно дете.
Дете като Чарли Макджий.
— Моят живот прилича на правите пътища в пустинята — прошепна Джон Рейнбърд и се вгледа съсредоточено в мътносините топчета, които доскоро бяха очите на доктор Уонлес. — Но твоят живот изобщо не е никакъв път, приятелю… мой добри приятелю.
Той целуна Уонлес първо по едната, а после и по другата буза. След това го издърпа обратно върху леглото и хвърли отгоре му един чаршаф. Той кацна като парашут и очерта щръкналия и вече ненужен нос на Уонлес сред бялата си морава.
Рейнбърд излезе от стаята.
Тази нощ той се отдаде на размишления за момиченцето, което можеше да пали с мисълта си. Посвети му много време. Чудеше се къде е, какво си мисли, какво сънува. Чувстваше се изпълнен с нежност към него, с желание да го покровителства.
И когато се унесе, малко след шест сутринта, вече беше сигурен: момиченцето ще бъде негово.
ТАШМОР, ВЪРМОНТ
1
Анди и Чарли Макджий пристигнаха в къщата край езерото Ташмор два дни след пожара във фермата Мандърс. От самото начало уилисът не беше в много добра форма и пътешествието през калта на горските пътища, по които ги бе насочил Ърв, не му бе помогнало особено.
Когато падна здрачът на безкрайния ден, започнал в Хейстингс Глен, те се намираха на петнайсетина метра от края на втория — и по-лошия — от двата пътя. Пред тях, скрито от гъстия храсталак, беше Шосе 22. Макар и да не можеха да го видят, те чуваха изсвистяването и воя на преминаващите от време на време коли и камиони. Тази нощ спаха в уилиса, притиснати един до друг, за да се топлят. На следващата сутрин — вчера — пак тръгнаха в пет часа, когато на изток едва започваше да просветлява.
Чарли изглеждаше бледа, апатична и изтощена. Не попита какво ще стане с тях, ако пътят се окаже блокиран и по на изток. И по-добре, защото, ако пътят се окажеше блокиран, щяха да ги хванат, и толкова. И дума не можеше да става да зарежат уилиса: Чарли не беше в състояние да върви, а и той също.
Затова Анди излезе от магистралата и през целия този октомврийски ден се друсаха и тътриха по второстепенни пътища под побелялото небе, което обещаваше дъжд, но не пусна нито капка. Чарли спа много, а Анди се тревожеше за нея — тревожеше се, че използва съня по нездрав начин, използва го, за да избяга от случилото се, вместо да се опита да се примири.
На два пъти той спира пред крайпътни ресторанти да купи сандвичи и пържени картофи. Втория път плати с петдоларовата банкнота, дадена му от шофьора на пикапа, Джим Полсън. Телефонните монети бяха привършили. Остатъкът сигурно бе изпаднал от джобовете му по време на суматохата във фермата, без да усети. И още нещо бе изчезнало: онези плашещи безчувствени места по лицето му се бяха стопили по някое време през нощта. Срещу тази загуба той не възразяваше. Чарли не хапна почти нищо от сандвичите и картофите си.
Снощи бяха стигнали до едно място за почивка около час след мръкване. Наоколо беше пусто. На неодялана дъска бе пирографиран надпис: КЪМПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЗАБРАНЕНО ПАЛЕНЕТО НА ОГЪН, СЛОЖЕТЕ КАИШКА НА КУЧЕТО СИ, ПАЗЕТЕ ЧИСТОТА — ГЛОБА 500 ДОЛАРА.
— Ама че симпатяги — промърмори Анди и продължи по склона, докато отмина чакъления паркинг. После се мушна с уилиса в един шубрак до малко бъбриво поточе. Излязоха с Чарли и безмълвно отидоха до водата. Макар че си оставаше облачно, времето бе меко; не се виждаха никакви звезди и нощта изглеждаше необикновено тъмна. Те седнаха и се заслушаха в ромоленето на ручея. Анди хвана ръката на Чарли и тогава тя избухна в силни, разтърсващи ридания, които сякаш се опитваха да я разкъсат.
Той я вдигна, залюля я и зашепна:
— Чарли… Чарли, Чарли, недей. Не плачи.
— Моля те, не ме карай пак да правя това, тате — изхлипа тя. — Защото, ако ти кажеш, ще го направя и тогава сигурно ще се самоубия, затова, моля те… моля те… никога…
— Обичам те. Успокой се и престани да говориш за самоубийство. Това са глупости.
— Не. Не са. Обещай ми, тате.
Той дълго мисли и накрая изрече отчетливо:
— Не мога да се закълна, Чарли. Но ти обещавам, че ще се постарая. Това достатъчно ли е?
Напрегнатото й мълчание беше очевиден отговор.
— Аз също се изплаших — призна той. — Татковците също се страхуват. По-добре е да го знаеш.