Нищо не идваше. Следите се заличаваха, а той не бе открил нищо. Летището или Междущатският? Дамата или тигърът?
„Стоунс“ свършиха. „Дуби Брадърс“ се затюхкаха закъде сме без любов. Анди не знаеше. Слънцето печеше. Прясно боядисаните маркировки се белееха върху асфалта пред пицарията. Паркингът беше почти пълен. Бе обяд. Дали Чарли е обядвала? Дали ще я нахранят? Може
(може да спрат да си починат в някое от крайпътните ресторантчета — в края на краищата не могат да карат не могат да карат не могат да карат)
Докъде? Не могат да карат докъде?
(не могат да карат чак до Вирджиния, без да си починат, нали? Едно дете не може да издържи такова пътуване, без да му се допишка, нали?)
Той се изправи, изпълнен с огромно, но сковаващо чувство на признателност. То дойде от само себе си в главата му. Не летището, както би решил, ако се осланяше на предположенията си. Не летището, а Междущатският. Нямаше гаранции, че предчувствието му е истинско, но беше почти сигурен. Което бе значително по-добре, отколкото да няма никаква представа. Анди обърна колата по прясно боядисаната стрела, сочеща изхода, и отново зави надясно по Карлайл. Десет минути по-късно летеше на изток по Междущатския, пъхнал квитанцията за платената такса в измачканото академично издание на „Изгубеният рай“ на седалката до себе си. След още десет минути Харисън, щата Охайо, беше зад гърба му. Той бе започнал пътуването на изток, което щеше да го доведе до Ташмор, Върмонт, четиринайсет месеца по-късно.
Продължаваше да е спокоен. Беше усилил радиото и то му помагаше. Вървяха песен след песен, от които само по-старите му бяха познати, защото преди три-четири години престана да слуша поп-музика. Без някаква особена причина, просто така се получи. Те все още имаха преднина, но спокойствието му настояваше със собствената си студена логика, че тя не е кой знае колко голяма… и само ще си търси белята, ако вземе да фучи в най-лявата лента с над сто и двайсет.
Анди закова скоростомера на сто с идеята, че похитителите на Чарли няма да рискуват да превишат максималната позволена скорост от деветдесет километра в час. Вярно е, че можеха да размахват служебните си карти пред всеки спрял ги полицай, но въпреки това щеше да им е трудно да обяснят какво е това шестгодишно дете с тях, което се скъсва да пищи. Щяха да се забавят и да изпаднат в немилост пред онзи, който дърпаше конците в това представление.
„Може да са я упоили и скрили — прошепна подсъзнанието му. — В такъв случай и да ги спрат за превишена скорост, само ще си покажат картите и ще продължат. Кое охайско щатско ченге ще се втурне след фургон, собственост на Арсенала?“
Анди се мъчеше да обори това ужасно предположение, докато летеше през Източен Охайо. Първо, може да ги е страх да упоят Чарли. Упояването на дете може да се окаже коварно нещо, ако не си специалист… а те може и да не са сигурни каква упойка ще подейства на силата, която искат да изследват. Второ, някое щатско ченге може просто да се запъне и въпреки всичко да провери фургона или поне да ги задържи, докато провери валидността на картите им. Трето, защо да си чупят краката от бързане? Те си нямат и понятие, че някой ги преследва. Още нямаше един часа. А Анди би трябвало да остане в университета до два. Агентите на Арсенала очакват той да се прибере вкъщи не по-рано от два и двайсет и сигурно разчитат да минат от двайсетина минути до два часа, преди да вдигне тревога. Защо им е да се трепят тогава?
Анди подкара малко по-бързо.
Минаха четирийсет минути, после петдесет. Изглеждаха повече. Взе да се поти; през изкуствения лед на спокойствието на шока го загриза тревога. Дали наистина фургонът е някъде напред, или така му се иска да вярва?