В подножието на отклонението за Хамърсмит имаше един „Бест Уестърн“ и Анди успя да вземе стая, при това далече от шосето. Използва фалшиво име.
— Те ще ни гонят, Чарли. Аз трябва да поспя. Но само, докато се стъмни. Не можем да си позволим повече… няма да посмеем да си го позволим. Събуди ме, като стане тъмно.
Тя каза още нещо, но той вече падаше върху леглото. Светът се замъгли и сви в сива точка, сетне и тя изчезна и всичко се превърна в мрак, недостижим за болката. Никаква болка и никакви сънища. Когато Чарли го разтърси, за да го събуди в седем и четвърт вечерта, августовският зной в стаята беше лепнещо горещ и дрехите му бяха напоени с пот. Тя се бе опитвала да пусне климатичната инсталация, но не беше успяла да намери ключа.
— Няма значение — успокои я той. Провеси крака към пода и притисна слепоочията си с длани, за да не му се пръсне главата.
— Не ти ли олекна, тате? — попита тя загрижено.
— Малко — отговори той. Наистина му беше олекнало… но съвсем малко. — Ще спрем някъде да хапнем. И ще ми стане по-добре.
— Къде отиваме?
Той бавно поклати глава. Разполагаше само с парите, с които бе излязъл сутринта от къщи — около седемдесет долара. Носеше и кредитни карти, но предпочете да плати за стаята с двете двайсетачки, които винаги носеше в задното отделение на портфейла си (парите ми за бягство, както се шегуваше понякога пред Вики, само че шегата излезе дяволски вярна). Да използва някоя от кредитните карти, беше все едно да вдигне плакат: НАСАМ КЪМ ИЗБЯГАЛИЯ УНИВЕРСИТЕТСКИ ПРЕПОДАВАТЕЛ И НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ. Седемнайсетте долара щяха да им стигнат за няколко сандвича и за един резервоар бензин. След това щяха да останат без пукнат цент.
— Не зная, Чарли — въздъхна той. — Просто бягаме.
— Кога ще вземем мама?
Анди вдигна поглед към нея и главата отново силно го заболя. Спомни си капките кръв по пода и върху вратичката на пералнята. Спомни си миризмата на политура.
— Чарли… — секнаха думите в гърлото му. И без това нямаше нужда от тях.
Тя се взираше в него с разширяващи се очи. Ръката й се плъзна към разтрепераните й устни.
— О, не, тате… моля те, кажи не.
— Чарли…
Тя изпищя.
— О, моля те, кажи не!
— Чарли, тези хора, които…
— Моля те, кажи, че тя е добре, кажи, че е добре, кажи, че е добре!
Стаята, в стаята е толкова горещо, климатичната инсталация не работи, това е всичко, но е толкова горещо, главата го боли, по лицето му избива пот, вече не е студена, а гореща като вряло олио, вряло…
— Не — мълвеше Чарли. — Не, не, не, не, не.
Тя клатеше глава. Мишите й опашчици се мятаха напред-назад и му напомниха за първия път, когато я бяха завели с Вики на лунапарк, въртележката…
Не беше от липсата на климатична инсталация.
— Чарли! — изкрещя той. — Чарли, ваната! Водата!
Тя изпищя. Обърна глава към отворената врата на банята и внезапно вътре лумна син блясък, сякаш изгоря крушка. Подвижният душ падна от стената и издрънча във ваната, изкривен и черен. Няколко от сините плочки се разтрошиха на парченца.
Анди едва я хвана, когато тя се строполи разплакана.
— Тате, съжалявам, съжалявам…
— Всичко е наред — с мъка изрече той и я прегърна.
От разтопената вана заизлиза тънък дим. Всички порцеланови повърхности мигновено се бяха напукали. Сякаш цялата баня беше изпечена в някаква мощна, но неправилно използвана пещ. Хавлиените кърпи тлееха.
— Всичко е наред — повтори той, люлеейки я на ръце. — Чарли, всичко е наред, всичко ще бъде наред, някак си ще стане наред, обещавам ти.
— Искам си мама — изхълца тя.
Анди кимна. И той си я искаше. Здраво притисна детето към себе си и вдиша миризмата на озон, порцелан и печени хавлиени кърпи „Бест Уестърн“. За малко да ги изгори живи и двамата.
— Ще стане наред — говореше й той и я люлееше, без действително да го вярва, но такива са залъгалката, магията, зовът на възрастния през черния кладенец на годините към злочестата яма на едно тероризирано детство; така говори човек, когато нещата не вървят както трябва; това е нощната лампа, която не може да прогони чудовището от гардероба, но поне го задържа на разстояние за мъничко; това е гласът на безпомощността, който въпреки всичко е длъжен да говори.
— Всичко ще бъде наред — убеждаваше я той, без да си вярва, защото като всеки възрастен дълбоко в сърцето си знаеше, че всъщност никога нищо не е наред. — Всичко ще бъде наред.