Нямаха кола. Уилисът на Ърв Мандърс здравата замръзна през януари и Анди предполагаше, че блокът се е спукал. Той го беше палил всеки ден, най-вече от чувство за отговорност, защото след Нова година дори с двойното предаване не биха могли да се измъкнат от мястото на деди. Снегът, накърняван единствено от следи на катерички, няколко елена и една упорита миеща мечка, която идваше да души с надежда около кофата им за боклук, бе достигнал почти метър дълбочина.
В малката барачка зад къщата имаше старомодни ски-писалки — цели три чифта, ала нито един не ставаше за Чарли. Донякъде това бе добре. Анди гледаше да я държи вътре колкото е възможно повече. Можеше да се оправи с хремата й, но не искаше да рискува пак да вдигне температура.
Той откри чифт вехти обувки за ски, прашни и напукани от старост, пъхнати в картонена кутия от тоалетна хартия под масата, на която деди някога бе рендосвал кепенци и правил врати. Анди ги намаза с мас, поразмачка ги и когато ги обу, откри, че все още не може да изпълни обувките на деди, без да натъпче върховете им с вестник. Имаше нещо забавно в това, но и нещо зловещо. През тази зима той много мислеше за деди и се чудеше какво ли би направил той на тяхно място.
Шест пъти се качва на писалките (те не бяха с автомати, а с някаква кошмарна плетеница от ремъци, катарами и халки) и си проправя път през ширналите се ледени простори на езерото Ташмор към кея на Брадфорд. Оттам малък лъкатушен път водеше до градчето, кокетно сгушено сред хълмовете на три километра източно от езерото.
Анди тръгваше винаги преди разсъмване, с раницата на деди на гръб, и никога не се връщаше преди три следобед. Единият път едва изпревари развихрянето на снежна буря, в която щеше да се загуби сред безбрежния лед. Чарли извика от радост, когато се прибра, а после избухна в неудържима, страшна кашлица. От пътуванията до Брадфорд се снабдяваха с провизии и дрехи. Той изхарчи парите за перчене на деди, а по-късно влезе с взлом в три от по-големите вили на отсрещната страна на Ташмор и открадна още. Не се гордееше с постъпката си, но се налагаше, за да оцелеят. Вилите, които избра, биха стрували по осемдесет хиляди долара, ако се продаваха, значи собствениците им можеха спокойно да загубят няколко десетачки, скрити в буркана за курабийки — повечето си ги държаха точно там. Единственото, на което още посегна онази зима, беше големия варел със светилен газ зад една голяма, модерна вила с чудноватото наименование „Стан Безредие“. От този варел той източи около сто и петдесет литра газ.
Ходенето до Брадфорд не му се нравеше. Не му се нравеше пълната увереност, че старчоците, насядали около голямата тумбеста печка в дъното до касата, говорят за непознатия, отседнал в някоя от вилите от другата страна на езерото. Клюките неминуемо се разнасят и понякога попадат в неподходящи уши. Не е необходимо много — само да се пошушне — на Арсенала, за да направят връзката между Анди, дядо му и неговата вила в Ташмор, Върмонт. Но не виждаше друго разрешение. Налагаше се да ядат, а не можеха да изкарат цяла зима на консерви от сардини. Той държеше да има пресни плодове за Чарли, както и витамини и дрехи. Тя беше пристигнала само с една-единствена мръсна блузка, червено клинче и комплект долно бельо. Нямаха лекарства против кашлица, никакви пресни зеленчуци и колкото и да е странно — кибрит. Във всяка от вилите, в които се вмъкна, имаше камина, но се намери едва една кутийка кибрит.
Можеше и да разшири полето си на действие — имаше още много вили, — но пътищата на повечето райони се разчистиха и ташморската полиция патрулираше. А и на доста места имаше по някой и друг целогодишен обитател.
В брадфордския универсален магазин успя да купи всичко, от което имаше нужда, включително и три чифта дебели панталони и три вълнени ризи приблизително с размера на Чарли. Само бельо за момиченца нямаше и се наложи да се примири с шорти осми номер. Те ту възмущаваха, ту разсмиваха Чарли.
Десетте километра път до Брадфорд бяха и бреме, и удоволствие за Анди. Не му се искаше да оставя Чарли сама, не защото й нямаше доверие, а заради вечния си страх да не се върне и да види, че я няма… или че е мъртва. От старите обувки му излизаха пришки, независимо с колко чифта чорапи ги обуваше. Ако се опиташе да се движи твърде бързо, го заболяваше глава и тогава си припомняше малките безчувствени места по лицето си и си представяше мозъка си като протрита автомобилна гума, гума, която толкова дълго и усилено е била използвана, че на места й се подава мрежата. Ако получи удар по средата на това проклето езеро и замръзне, какво ще стане с Чарли?