А съществуваше и въпросът за неговото собствено бъдеще. Той помнеше безчувствените места, кръвясалото око. Никой човек не иска да повярва, че собствената му смъртна присъда е подписана и насрочена, и Анди също не го вярваше напълно, но съзнаваше, че още два или три силни тласъка могат да го убият и че нормалната продължителност на живота му вече трябва да е намаляла значително. Налагаше се да се вземат някакви предпазни мерки за Чарли, в случай че с него стане нещо.
Но не по метода на Арсенала.
Не в малката стаичка. Няма да го позволи.
И така, след дълго премисляне, той най-после взе едно болезнено решение.
7
Анди написа шест писма. Те бяха почти идентични. Две до сенаторите на Съединените щати от Охайо. Едно до жената, представляваща избирателния окръг, към който се числеше Харисън, в Камарата на представителите. Едно до „Ню Йорк Таймс“. Едно до чикагския „Трибюн“. И едно до толедския „Блейд“. И шестте писма разказваха случилото се, като започваха с експеримента в Джейсън Гирни Хол и завършваха с принудителното им уединение край езерото Ташмор.
Щом свърши, той даде на Чарли да прочете едно. Тя го проучи бавно и внимателно, загубвайки почти час. За първи път научаваше цялата история, от начало до край.
— Смяташ да го пуснеш по пощата ли? — попита накрая тя.
— Да. Утре. Утре за последен път ще посмея да прекося езерото.
Най-сетне бе започнало да се затопля. Макар и все още дебел, ледът вече непрекъснато пукаше и не се знаеше докога ще е безопасен.
— Какво ще стане, тате?
Той поклати глава.
— Не знам. Мога само да се надявам, че щом веднъж историята излезе наяве, онези ще трябва да се откажат от преследването.
Чарли сериозно кимна.
— Трябваше да го направиш по-рано.
— Да. — Усети, че тя мисли за едва разминалата се катастрофа във фермата Мандърс миналия октомври. — Може би трябваше. Но все не ми оставаше възможност да помисля повечко, Чарли. Умът ми беше зает все с грижата как да избягаме. И през малкото време, което остава за мислене по време на бягство… човек мисли главно глупости. Все се надявах да ни оставят на мира. Допуснах ужасна грешка.
— Няма да ни разделят, нали? — попита Чарли. — Няма да ни разделят с тебе. Ще си останем заедно, нали, тате?
— Да.
Не искаше да признае, че неговата представа какво ще стане след получаването на писмата вероятно е не по-малко смътна от нейната. Това беше просто „след“.
— Тогава за нищо друго не ме е грижа. И нямам намерение никога повече да паля.
— Добре — погали я по косата той. Изведнъж гърлото му се сви от тревожния спомен за една случка недалеч оттук, нещо, за което не бе мислил от години. Разхождаха се с баща му и деди и деди му даде своята „пакостница“ — пушката си, калибър 22. Анди видя една катеричка и поиска да я застреля. Баща му запротестира и тогава деди му направи знак да мълчи, подсмихвайки се под мустак.
Анди се прицели, както го бе учил деди; натисна спусъка леко, вместо да го дръпне рязко (също както го бе учил деди) и застреля катеричката. Тя тупна от клончето си като плюшена играчка и Анди изтича развълнуван към нея, след като върна пушката на деди. Отблизо гледката го порази. Отблизо катеричката не приличаше на плюшена играчка. И не беше мъртва. Той я бе улучил в гърба, тя лежеше умираща в локвичка ярка кръв и живите й черни очи бяха изпълнени с ужасно страдание. Бълхите й, вече узнали истината, се изнизваха от телцето й в три тънки, делови редички.
Нещо го стисна за гърлото и на деветгодишна възраст Анди за първи път изпита силната, стипчива тръпка на самоненавистта. Вцепенен, втренчен в мръсното си убийство, той усещаше присъствието на баща си и дядо си зад гърба си и сенките им, падащи върху него — три поколения Макджий, застинали над една убита катеричка във върмонтските гори. Тогава деди прошепна: „Е, готово, Анди. Как ти се струва?“ и сълзите рукнаха изведнъж, смазващи, горещи сълзи на ужас — той осъзна, че сториш ли нещо, няма връщане назад, и се закле, че вече никога няма да убива с пушка. Закле се в това пред Бога.
„Никога повече няма да паля“ — закле се Чарли и Анди сякаш чу как деди отговаря на неговата клетва, след като застреля катеричката: „Не се заричай, Анди. Бог обича да кара хората да престъпват клетвите си. Така ги учи по-смирено да приемат мястото си в света и да се владеят.“ Горе-долу същото бе обяснил и Ърв Мандърс на Чарли.
Чарли бе намерила на тавана пълен комплект книжки за Бомба, момчето от джунглата, и бавно, но сигурно ги изчиташе. Взирайки се в нея, както седеше под сноп от слънчеви лъчи, изпълнени с прашинки, в стария, черен, люлеещ се стол, където баба му редовно сядаше да кърпи, той изпита желание да й каже да си вземе думите обратно, докато все още може, да й отвори очите за ужасното изкушение: ако пушката остане достатъчно дълго до тебе, рано или късно пак ще я вземеш.