— Обраха ме — откри той с изненада, че е на път да се разплаче. — Обраха ме, обраха ме, о, дявол да го вземе, обраха ме.
Подкара отново към Телър с най-голямата възможна за кишавите пътища бързина. Говори с началника си, както го бяха посъветвали. Началник на пощата в Телър беше Бил Кобам и Еверет остана в кабинета му малко повече от час. От време на време през вратата долитаха гласовете им, силни и ядосани.
Кобам бе на петдесет и шест. Той имаше трийсет и пет години работа в „Пощенски служби“ зад гърба си и беше здравата изплашен. Най-накрая успя да предаде уплахата си на Робърт Еверет. И Еверет не каза и дума, дори пред жена си, за обира на телърския път между Брадфорд и Уилямс. Но той никога не го забрави, както не забрави чувството на гняв, срам… и разочарование.
10
В два и половина Чарли завърши снежния си човек, а Анди, поотпочинал, стана. Орвил Джеймисън и новия му партньор, Джордж Седака, летяха със самолет. Четири часа по-късно, когато Анди и Чарли седнаха да поиграят на карти, а измитите съдове от вечерята им съхнеха върху сушилнята, писмата лежаха на бюрото на Кап Холистър.
КАП И РЕЙНБЪРД
1
На 24-и март, рождения ден на Чарли Макджий, Кап Холистър седеше зад бюрото си, изпълнен с огромна и смътна тревога. Причината за тревогата не беше неопределена: след по-малко от час очакваше да дойде Джон Рейнбърд, което бе все едно да очакваш появата на дявола. Образно казано. И дяволът поне удържаше на думата си, след като сключеше сделка, ако се вярва на пропагандата, докато в личността на Рейнбърд Кап винаги бе усещал някаква първична необуздаема сила. В края на краищата той беше просто един наемен убиец, а наемните убийци рано или късно се самоунищожават. Кап бе сигурен, че когато Рейнбърд рухне, то ще стане с грандиозен трясък. Колко ли знаеше той за операцията Макджий? Навярно не повече, отколкото би трябвало, но тази мисъл измъчваше Кап. Не за първи път се чудеше дали, след като приключат с Макджий, няма да е разумно да уреди някой нещастен случай за големия индианец. Според паметното изказване на бащата на Кап, Рейнбърд беше не по-малко луд от човек, който яде лайна на плъх и ги нарича хайвер.
Той въздъхна. По прозорците плющеше студен дъжд, блъскан от силен вятър. Кабинетът му, толкова светъл и приятен през лятото, сега беше изпълнен с подвижни сиви сенки. Те не бяха ласкави към него, докато седеше там с досието на Макджий върху библиотечната количка край лявата му ръка. Зимата го бе състарила — не беше вече същият жизнерадостен мъж, който бе карал велосипеда си към входната врата в онзи октомврийски ден, когато двамата Макджий пак бяха избягали, оставяйки зад себе си огнена буря. Бръчките по лицето му, които тогава едва се забелязваха, сега се бяха удълбочили в цепнатини. Бе принуден да се унижи с двойнофокусни очила — според него за старци — и първите шест седмици, докато привикне с тях, му се повдигаше, когато ги носеше. Това бяха дреболиите, външните признаци за влудяващия лош късмет, който го преследваше. Това бяха дреболиите, от които се оплакваше пред себе си, защото цялото му обучение и възпитание го бяха учили да не се оплаква за важните неща, които лежат толкова близо до повърхността.
Като че ли това пусто малко момиченце беше някакво лично проклятие, единствените две жени, които бе обичал дълбоко след смъртта на майка си, бяха умрели от рак тази зима — жена му, Джорджия, три дни след Коледа, и личната му секретарка, Рейчъл, преди няма и четирийсет дни.
Той знаеше, че Джорджия е сериозно болна, разбира се; една мастектомия четиринайсет месеца преди смъртта й беше забавила, но не и прекратила прогреса на болестта. Смъртта на Рейчъл бе жесток удар. Спомняше си как малко преди края (колко непростимо изглеждаме понякога в ретроспекция) я бе закачал, че има нужда от понапълняване и тя бе отговаряла на шегите му в същия дух.
Сега му оставаше само Арсенала — а и него можеше скоро да загуби. Коварен вид рак бе нападнал самия Кап. Как можеше да се нарече? Рак на доверието? Нещо такова. Във висшите кръгове тази болест почти винаги е фатална. Никсън, Ланс, Хелмс… всички те бяха жертви на рака на доверието.
Той отвори досието на Макджий и извади последните добавки — шестте писма, изпратени от Анди преди десетина дни. Разлисти ги, без да ги чете. Всичките бяха еднакви по същество. Кап знаеше съдържанието им почти наизуст. Под тях лежаха лъскави снимки, някои направени от Чарлс Пейсън, някои от други агенти откъм ташморската страна на езерото. Имаше снимки на Анди как върви по главната улица на Брадфорд, как пазарува в универсалния магазин и плаща за покупките си. На Анди и Чарли как стоят до навеса за лодки на вилата, а на заден план — уилисът на Ърв Мандърс, превърнат в заснежена могила. На Чарли как се пързаля, седнала на сплескан картонен кашон, по твърд и искрящ заледен склон, а косата й се вее изпод твърде голямата за нея плетена шапка. На тази снимка баща й стои отзад, с ръце в ръкавици на кръста, и се къса от смях, отметнал глава. Кап често гледаше тази снимка дълго и сериозно и понякога се изненадваше от потреперването на ръцете си, когато я оставяше настрани.