Кап стана, опря длани върху бюрото си, застлано с части от досието на Макджий, и се приведе към Рейнбърд.
— Не. Ти няма да ми поставяш условия.
— Този път ще ти поставя. Но ще видиш, че е лесно за изпълнение.
— Не — повтори Кап. Изведнъж сърцето му заблъска в гърдите, макар и да не беше сигурен дали от гняв или от страх. — Не ме разбра. Аз ръководя тази агенция и дейността й. Аз съм шефа. Вярвам, че си прекарал достатъчно време в армията, за да разбираш понятието „по-висш офицер“.
— Да — усмихна се Рейнбърд. — Имах възможността да извия вратовете на един-двама. Единия по заповед на Арсенала. По твоя заповед, Кап.
— Това заплаха ли е? — изкрещя Кап. Някаква част от него осъзнаваше, че преиграва, но не беше в състояние да се възпре. — Проклет да си, това заплаха ли е? Ако е, значи съвсем си се побъркал! Реша ли, че не желая да напуснеш тази сграда, трябва само да натисна едно копче! Има трийсет мъже, които могат да натиснат спусъка на тази пушка…
— Но никой не може да го натисне с такава гаранция, както едноокият червен негър — нежният тон на Рейнбърд си оставаше непроменен. — Ти си мислиш, че вече са твои, Кап, но те са блуждаещи огньове. Боговете, които и да са те, може да не желаят да ги хванеш. Може да не желаят да ги напъхваш в твоите стаи на мъчения и пустота. И преди си смятал, че са твои, Кап — той посочи към материалите от досието, струпани върху библиотечната количка, а после и към синята папка. — Аз съм чел материала. Чел съм и доклада на твоя доктор Хокстетър.
— Как ли не, чел си го! — възкликна Кап, но видя истината върху лицето на Рейнбърд. Чел го бе. Някак си го беше чел. „Кой ли му го е дал? — побесня той. — Кой?“
— О, да. Аз получавам, каквото пожелая, когато го пожелая. Хората ми го дават. Мисля… че трябва да е заради хубавото ми лице — усмивката на Рейнбърд се разшири и ненадейно стана ужасно хищна. Здравото му око се завъртя.
— Какво намекваш? — попита Кап. Копнееше за чаша вода.
— Само че в Аризона ми остана много време да се разхождам и да душа ветровете, които духат… а за теб, Кап, те миришат на лошо, като ветрове откъм мочурище. Имах време много да чета и много да мисля. И това, което измислих, е, че е възможно аз да съм единственият човек в света, който може със сигурност да доведе онези двамата тук. А е възможно и аз да съм единственият човек в целия свят, който може да направи нещо с малкото момиченце, след като дойде тук. Твоят тлъст доклад, твоите торазин и оразин… опиатите може да се окажат безсилни. В тази работа се крият повече опасности, отколкото ти си способен да проумееш.
Все едно, че слуша духа на Уонлес. Кап бе обзет от такива чувства на страх и ярост, че не можеше да проговори.
— Аз ще направя всичко това — обеща благо Рейнбърд. — Ще ти ги доведа тук и ти ще проведеш всичките си опити. — Държеше се като баща, който разрешава на дете да играе с новата си играчка. — При условие, че ми дадеш аз да премахна момиченцето, когато свършите с него.
— Ти си луд — прошепна Кап.
— Колко си прав — засмя се Рейнбърд. — Такъв си и ти. Напълно откачен. Седиш си тук и кроиш планове как да контролираш сила, която ти е напълно непонятна. Сила, която принадлежи само на боговете… и на това единствено по рода си момиченце.
— И какво ще ме спре да не те очистя? Още тук и сега?
— Моята дума, че ако аз изчезна, такава скандална вълна от отвращение и негодувание ще залее тази страна до края на месеца, че пред нея Уотъргейт ще изглежда като открадването на бонбонче. Моята дума, че ако аз изчезна, Арсенала ще престане да съществува до шест седмици, а до шест месеца ти ще бъдеш изправен пред съда за достатъчно сериозни престъпления, та да те бутнат зад решетките до края на живота ти — Рейнбърд отново се усмихна и показа изкривени като надгробни плочи зъби. — Не се съмнявай в мен, Кап. Дните ми в това смрадливо, гниещо лозе бяха дълги и гроздоберът наистина ще е горчив.
Кап направи опит да се засмее. Излезе само задавено ръмжене.
— Повече от десет години съм трупал запасите си — продължи ведро Рейнбърд, — като всяко животно, което е видяло и запомнило зимата. Аз имам такава колекция, Кап — снимки, ленти, ксероксни копия, — от която кръвта на нашия добър приятел данъкоплатеца ще изстине.
— Подобно нещо не е възможно — настоя Кап, но знаеше, че Рейнбърд не блъфира, и му се струваше, че някаква студена, невидима ръка притиска гърдите му.
— О, съвсем възможно е — възрази Рейнбърд. — През последните три години аз се чувствах като част от твоя компютър, защото можех да се включвам към него, когато си пожелая. Разбира се, в режим на времеделене, което го прави скъпо, но аз съм платежоспособен. Заплатата ми е много висока, а я увеличавам и със сполучливи капиталовложения. Аз стоя пред тебе, Кап — или седя, което е истината, но не е толкова поетично, — като един триумфален пример на американската свободна инициатива в действие.