Кап се замисли. Рейнбърд го изчака, седнал спокойно.
Най-накрая Кап каза:
— Хокстетър и колегите му предполагат, че може да минат и две години, преди момиченцето да се отпусне. Зависи колко дълбоко са загнездени задръжките му.
— А ти ще си вън до четири или шест месеца.
Кап вдигна рамене.
Рейнбърд допря страната на носа си с показалец и наклони глава — един гротескен жест от приказките.
— Аз смятам, че можем да те задържим на власт много по-дълго, Кап. Ние двамата знаем къде са заровени стотици трупове, буквално, както и образно казано. И се съмнявам, че ще минат години. И двамата ще получим каквото искаме. Какво ще кажеш?
Кап се замисли. Чувстваше се стар, уморен и в пълна безизходица.
— Налага се да приема сделката.
— Добре — оживи се Рейнбърд. — Аз ще бъда чистач на момиченцето. Някой съвсем извън установената схема на нещата. Това ще е важно за нея. И разбира се, тя изобщо няма да знае, че аз съм натиснал спусъка на пушката. такова знание би било опасно, нали? Много опасно.
— Защо? — успя да се учуди накрая Кап. — Защо си стигнал до такива налудничави крайности?
— Налудничави ли ти изглеждат? — безгрижно попита Рейнбърд. Той стана и взе една от снимките върху бюрото на Кап. Тази, на която Чарли се пързаля засмяна по заледения склон върху смачкания си картонен кашон. — Всички си скътваме по някакви запаси за зимата в тази работа, Кап. Хувър го правеше. Правеха го и безбройните директори на ЦРУ. Правиш го и ти, иначе вече щеше да си в пенсия. Когато започнах, Чарлин Макджий не е била дори родена, а аз си плетях само собствената кошница.
— Но защо момиченцето?
Рейнбърд дълго не отговори. Вглеждайки се внимателно, едва ли не с нежност в снимката, той я докосна.
— Тя е много красива. И много малка. И все пак в нея е скрит вашият Z фактор. Силата на боговете. Ще станем близки с нея. — Окото му стана по-замечтано. — Да, ще станем много близки.
В КЛОПКАТА
1
На 27-и март Анди Макджий неочаквано реши, че не могат повече да останат в Ташмор. Бяха минали две седмици и нещо, откакто пусна писмата, и ако някой имаше намерение да идва, щеше вече да е дошъл. Самият факт, че мястото на деди продължаваше да тъне в тишина, го караше да се чувства неспокоен. Допускаше, че може да са го сметнали за някой откачен и да не са му обърнали внимание, но… не го вярваше.
Това, което вярваше, което му нашепваше и най-дълбоката му интуиция, бе, че по някакъв начин са откраднали писмата му.
Значи знаеха къде са.
— Тръгваме — подкани той Чарли. — Хайде да си стягаме багажа.
Тя само го погледна леко уплашено с проницателните си очи и замълча. Не го попита къде отиват или какво ще правят и това го обезпокои допълнително. Беше намерил в един шкаф два стари куфара, облепени с етикети от екскурзии — Гранд Рапидс, Ниагара Фолс, Маями Бийч — и двамата започнаха да подбират какво да вземат и какво не.
Ослепително яркото слънце нахлуваше през източните прозорци на къщата. Капчуците по стрехите капеха звънливо. Анди спа малко предишната нощ: ледът се пукаше и той лежа буден, заслушан в безплътното, злокобно пращене на разцепващия се стар жълт лед, бавно отплуващ към устието, откъдето голямата река Ханкок тръгваше на изток, прекосяваше Ню Хампшир и целия Мейн и набрала по пътя си всевъзможна мръсотия, избълваше зловонното си мъртвило в Атлантика. Носеше се кристално ясен, безкраен тон, сякаш изтръгван с лък от тънка цигулкова струна — едно непрестанно, високо зззиииииннннггг, което се вкопчваше в нервните окончания и ги караше да вибрират съчувствено.
Никога преди не беше оставал тук до разчупването на леда и не вярваше някога да му се прииска да повтори. Имаше нещо ужасно и задгробно във вибрациите на този звук между смълчаните, вечнозелени стени на ниската, ерозирала чаша от хълмове.
Усещаше, че те отново са много близо, подобно на едва мярнало се чудовище в повтарящ се кошмар. На сутринта след рождения ден на Чарли той излезе със стягащите писалки на краката и попадна на следи от снегоходки, водещи към висок смърч. На мястото, където са били свалени и забучени в снега, имаше дупки. По утъпканото си личеше къде човекът със снегоходките („лодки за киша“ им викаше деди, презирал ги поради някакви си свои, неизвестни причини) ги бе нахлузил отново по-късно. Под дървото Анди намери шест фаса от цигари „Кемъл“ и смачкано жълто пакетче от филм „Кодак — Tri — Х“. Силно разтревожен, той свали ските и се покатери на дървото. Още от средата видя на около километър пред себе си къщата на деди. Изглеждаше малка и очевидно празна. Но с телеобектив…