„B“ паркингът беше за второстепенни служители: той беше по-далече. „C“ се използваше от секретарки, механици, електротехници и други подобни и се намираше още по-далече. А „D“ паркингът беше за неквалифицирани служители — статисти според терминологията на самия Рейнбърд. Той беше почти на километър от всичко и винаги беше пълен с тъжна и разнородна колекция от детройтски таратайки, само на една крачка от унищожителното седмично дерби в равнината Джаксън — най-близкото автомобилно гробище.
Педантичен бюрократизъм, помисли си Рейнбърд, заключи разнебитения си т-бърд и вдигна глава към небето. Бурята идваше. Ще бъде тук към четири часа, прецени той.
Запъти се към малката барака, разположена с вкус сред групичка калифорнийски захарни ели, откъдето влизаха висококвалифицираните служители, класове V и VI. Белите му дрехи плющяха. Някакъв градинар го заобиколи, възседнал една от десетината косачки на отдела за поддръжка на терена. Над седалката му се носеше весело шарено чадърче. Градинарят не обърна никакво внимание на Рейнбърд: това също беше част от педантичния бюрократизъм. Ако си клас IV, клас V стават невидими. Дори наполовина лицето на Рейнбърд не предизвикваше особени коментари; както и всяка друга правителствена агенция, Арсенала наемаше определено количество ветерани за показ. Макс Фактор не можеше да каже нищо ново на правителството на Съединените щати за добрата козметика. И то се подразбираше, че един ветеран с някаква видима инвалидност — ръка протеза, моторизирана инвалидна количка, обезобразено лице — струваше колкото трима „нормални“. Рейнбърд познаваше мъже с така осакатени умове и духове в пътуващата виетнамска вечеринка, както беше неговото лице, мъже, които щяха да са щастливи да си намерят работа и като чиновници в някое „Пигли-Уигли“. Но просто не изглеждаха както трябва. Не че Рейнбърд изпитваше симпатия към тях. Всъщност той намираше цялата тази работа за доста забавна.
Никой от хората, с които работеше сега, не го бе разпознал като бивш агент на Арсенала и наемен убиец: можеше да се закълне в това. Допреди седемнайсет седмици той е бил за тях само мъгляв силует зад поляризираното предно стъкло на жълтия кадилак, само още някой с „А“ пропуск.
— Не смяташ ли, че се престараваш? — попита Кап. — Момиченцето няма контакт с градинарите и машинописките. Ти си сам с него на сцената.
Рейнбърд поклати глава.
— Едно-единствено изпускане може да разруши всичко. Стига някой да спомене, че приятелски настроеният чистач с размазано лице паркира колата си заедно с важните клечки и облича белите си дрехи в умивалнята на администраторите, и край. Аз се опитвам да спечеля доверието й, наблягайки на факта, че и двамата сме отритнати — два изрода, погребани в клоаката на американското разузнаване.
Кап не беше очарован: не обичаше да се правят намеци за методите на Арсенала, особено когато те безспорно бяха крайни.
— Длъжен съм да призная, че вършиш дяволски добра работа — отвърна той.
А на това Рейнбърд нямаше как да отговори, защото на практика не вършеше дяволски добра работа. Момиченцето не бе запалило и клечка кибрит, откакто беше тук. А същото важеше и за баща й, който не бе дал и най-малък признак, че му е останало нещо от способността за хипнотично внушение. Те все повече се съмняваха в това.
Момиченцето омайваше Рейнбърд. През първата си година на служба в Арсенала той изкара поредица от курсове, каквито не могат да се намерят в учебната програма на никой университет — подслушване на телефони, кражба на коли, дискретно претърсване и още десетина от този род. Единственият, който изцяло бе ангажирал вниманието на Рейнбърд, беше курсът за разбиване на сейфове, воден от възрастен крадец на име Дж. М. Рамадън. Рамадън бе доведен от един затвор в Атланта специално, за да обучава на това умение новите агенти на Арсенала. Беше си спечелил име на най-добрия в своя занаят и Рейнбърд не му го оспорваше, макар да бе убеден, че вече му е почти равен.
Рамадън, който умря преди три години (Рейнбърд изпрати цветя за погребението му — каква комедия е понякога животът!), им говореше за ключалки „Скидмор“, за сейфове с квадратни врати, за вторично заключващи се приспособления, които могат да замразят резетата на сейфа завинаги, ако шифърът се разбие с длето и чук; говореше им за барабанни сейфове, за различни употреби на графита, за начините да се вземе отпечатък от ключ, за това как да приготвят нитроглицерин във ваната и как да обелят сейф откъм гърба, сваляйки пласт по пласт.