Рейнбърд влезе в малката барачка, взе своето картонче от преградката и го перфорира. Т. Б. Нортън, сменният контрольор, вдигна поглед от вестника, който четеше.
— Никакви извънредни за идване по-рано, индианецо.
— Така ли?
— Така — Нортън го гледаше предизвикателно, изпълнен с непоклатима, почти маниакална самоувереност, характерна за незначителните авторитети.
Рейнбърд отклони погледа си към таблото с обявите. Отборът по боулинг на чистачите беше спечелил предишната вечер. Някой искаше да продаде „2 доста употребявани перални“. Официално съобщение оповестяваше: ВСИЧКИ РАБОТНИЦИ ОТ W-1 ДО W-6 ДА СИ ИЗМИВАТ РЪЦЕТЕ, ПРЕДИ ДА НАПУСНАТ ТОВА ПОМЕЩЕНИЕ.
— Май ще вали — подхвърли той през рамо към Нортън.
— Не може да бъде, индианецо. Защо не се разкараш. Усмърдя стаята.
— Слушам, шефе. Просто идвам на работа.
— Хм, добре ще е следващия път да дойдеш, когато ти е времето.
— Слушам, шефе — повтори Рейнбърд, докато излизаше, и хвърли поглед към розовата гуша на Нортън, към уязвимата точка точно под челюстта. „Дали ще имаш време да извикаш, шефе? Дали ще имаш време да извикаш, ако просто си забуча палеца в тази точка? Като нож в бифтек… шефе.“
Той излезе отново във влажната и задушна горещина. Буреносните облаци бяха вече по-близо и бавно напредваха, натежали от дъжд. Бурята щеше да бъде силна. Отдалече приглушено избоботи гръмотевица.
Къщата беше наблизо. Рейнбърд щеше да заобиколи до страничния вход, служил някога за килер, и да вземе асансьор „С“ до четвъртото подземно ниво. Днес трябваше да измие и лъсне всички подове в жилището на момиченцето: това щеше да му открие добри възможности. Бедата не беше, че тя не желаеше да разговаря с него, не. Просто беше винаги така дяволски студена. Той се опитваше да обели сейфа по свой собствен начин и ако успееше да я накара да се засмее, само веднъж да се засмее, да сподели с него някоя шега за сметка на Арсенала, то щеше да е равносилно на отлепянето на онзи първи, фатален ъгъл. И да му даде възможност да си подпъхне длетото. Само една-единствена усмивка. Тя би ги превърнала в съучастници, в членове на таен комитет. Двама срещу цялата организация.
Но засега не успяваше да предизвика въпросната единствена усмивка и Рейнбърд й се възхищаваше за това повече, отколкото би могъл да изрази с думи.
2
Рейнбърд пъхна документа си за самоличност в съответния процеп и слезе до барчето на чистачите за чаша кафе, преди да продължи. Не му се пиеше, но още беше рано. Не можеше да си позволи нетърпението му да проличи: стига дето Нортън го забеляза.
Сипа си от калната течност на котлона и седна. Добре поне, че никой от другите кретени не беше пристигнал. Седнал върху раздърпания сив диван с изкорубени пружини, той изпи кафето. Обезобразеното му лице (а Чарли бе показала само бегъл интерес към него) беше спокойно и безизразно. Мислите му не спираха хода си, анализирайки положението в момента.
Екипът, заел се с този проблем, приличаше на неопитните касоразбивачи на Рамадън от супермаркета. Засега пипаха с кадифени ръкавици, но не от някакви добри чувства. Рано или късно щяха да решат, че кадифените ръкавици не водят доникъде, а откажеха ли се от „нежното“ пипане, щяха да взривят сейфа, с което, Рейнбърд беше почти сигурен, щяха да „убият парите“, казано с цветистата фраза на Рамадън.
Вече срещна израза „лека шокова обработка“ в два доклада, а единият беше от доктор Пайнчът, чиято дума тежеше пред Хокстетър. Видя и някакъв случаен доклад, написан на толкова абсурден научен жаргон, че звучеше почти като на чужд език. Преведен, той се свеждаше до прилагането на груба сила: ако детето види баща си, подложен на достатъчно силна болка, ще се пречупи. Това, което Рейнбърд смяташе, че детето ще направи, ако види баща си окачен на електрически проводници да играе бърза полка с щръкнали коси, ще бъде да се върне спокойно в стаята си, да счупи една водна чаша и да изяде парчетата.
Но нищо не можеше да им се каже. Арсенала, както и ФБР, и ЦРУ, имаше дълга история в убиването на парите. Ако не успееш да получиш каквото искаш с чужда помощ, нахълтай с няколко картечници и малко експлозив и убий противника. Сложи малко цианиден газ в цигарите на Кастро. Шантава работа, но не можеш да им го кажеш. Те се интересуват единствено от РЕЗУЛТАТИТЕ, мамещи като мечтата за голямата печалба на игралната маса. Затова убиваха парите, а после зяпваха пред изтичащата през пръстите им купчина безполезни зелени парцалчета и започваха да се чудят какво, по дяволите, се е случило.