По-късно едно формално следствие лепна смехотворната и великодушна присъда „техническа авария“, макар че по-точно би било да се нарече „алчност и продажност“. През 1971-а, когато били инсталирани аварийните генератори, един сенатор, осведомен за границата на приемливо ниските цени за спечелване на поръчката на тази малка операцийка (както и за стойността от шестнайсет милиона долара на друг строеж на Арсенала), я пошушнал на зет си, електроинженер по професия. Той решил, че може много лесно да предложи най-ниската цена чрез някоя и друга измама.
Това бе една обикновена услуга в среди, които се крепят на услуги и сведения от „под масата“, излязла наяве само защото се оказа първата брънка от веригата, довела накрая до разрушенията и човешките жертви. От построяването й аварийната система се използвала само частично. При тази първа по-важна проверка, по време на бурята, извадила от строя електростанцията „Бриска“, тя се провали изцяло. Междувременно, разбира се, електроинженерът вече се бе придвижил напред и нагоре: той участваше в строежа на многомилионен крайбрежен курорт в Коуки Бийч, на Сейнт Томас.
Арсенала получи ток едва след оправянето на електростанцията „Бриска“ — с други думи, заедно с останалата част на Източна Вирджиния — към полунощ.
Дотогава следващите брънки от веригата събития бяха изковани. В резултат на бурята и късото съединение настъпиха важни промени както за Анди, така и за Чарли Макджий, макар че никой от тях нямаше и най-малка представа какво се бе случило на другия.
След петте месеца застой, нещата отново се задвижиха.
4
Когато токът спря, Анди Макджий гледаше по телевизията „Клуб ХИГ“. ХИГ означаваше „Хвалете името Господне“. По една от програмите на Вирджиния „Клуб ХИГ“ като че ли течеше без прекъсване, по двайсет и четири часа на ден. Вероятно случаят не беше точно такъв, но в усещанията на Анди времето така се бе свило, че му беше трудно да го разграничава.
Той бе наддал на тегло. От време на време — по-често, когато беше прав — се зърваше в огледалото и се сещаше как Елвис Пресли постепенно бе заприличал на балон към края на живота си. Друг път си спомняше как кастрираният котарак става обикновено тлъст и мързелив.
Не беше все още дебел, но натам отиваше. В Хейстингс Глен се бе претеглил върху кантарчето в банята на мотел „Слъмбърланд“ и беше излязъл 80 килограма. Днес запращаше стрелката почти на 95. Бузите му се бяха налели, имаше зачатъци на двойна гуша и както ги наричаше обикновено с пълно презрение старият му учител по физическо от гимназията, „мъжки цици“. И повече от зачатък на шкембе. Не се движеше особено — пък и не изпитваше кой знае какво желание да се движи в хватката на силна доза торазин, — а храната беше много добра.
Анди не се тревожеше за теглото си, когато бе упоен, както прекарваше по-голямата част от времето. Когато те се подготвеха за провеждането на още някой от безплодните си опити, слагаха го в ред за осемнайсетчасов период, лекар проверяваше физическите му реакции, правеха му електроенцефалограма, за да са сигурни, че мозъчните му вълни са чисти и остри, и чак тогава го отвеждаха до мястото на опита, което представляваше малка бяла стаичка, облицована с коркови панели.
Бяха започнали още през април с доброволци. Нареждаха му какво да направи и го предупреждаваха, че ако опита нещо по-ентусиазирано — като да ослепи някого например, — ще пострада, намеквайки при това, че може и да не бъде сам. Подобна закана изобщо не впечатляваше Анди: не вярваше, че наистина ще вземат да мъчат Чарли. Тя беше техният коз. Той бе много по-второстепенна атракция в програмата.
Лекарят, който ръководеше опитите с него, се казваше Хърмън Пайнчът. Той приближаваше четирийсетте и изглеждаше съвсем нормално, като се изключи фактът, че твърде много се хилеше. Понякога цялото това хилене изнервяше Анди. От време на време се отбиваше един по-възрастен лекар на име Хокстетър, но най-често идваше Пайнчът.