Като наближи време за първия опит, Пайнчът му обясни, че в малката опитна стая ще има една маса. На тази маса ще се намират бутилка гроздов сок с етикет „мастило“, писалка, бележник, кана с вода и два чаши. Пайнчът му каза, че доброволецът няма и да подозира, че в бутилката може да има нещо друго, а не мастило. След това обясни на Анди, че ще му бъдат благодарни, ако „тласне“ доброволеца да си налее чаша вода, да сипе в нея хубава доза „мастило“ и на големи глътки да изпие цялата смес.
— Хитро — отсъди Анди. Той самият не се чувстваше толкова хитър. Липсваше му неговият торазин и спокойствието, което му носеше.
— Много хитро — откликна Пайнчът. — Ще го направиш ли?
— Защо да го правя?
— Ще получиш нещо в замяна. Нещо хубаво.
— Бъди послушен и ще получиш бонбонче. Така ли?
Пайнчът вдигна рамене и се ухили. Бялата му престилка беше крещящо елегантна — изглеждаше, сякаш бе шита при „Брукс Брадърс“.
— Добре — въздъхна Анди. — Предавам се. Каква е наградата ми, ако накарам онзи нещастник да пие мастило?
— Ами като начало ще можеш пак да взимаш хапчетата си.
Изведнъж устата му пресъхна и той се зачуди дали към торазина се привиква и ако е така, дали на психологична или на физиологична основа.
— Кажи ми, Пайнчът, как се чувстваш като пласьор на наркотици? И това ли влиза в Хипократовата клетва?
Пайнчът вдигна рамене и се ухили.
— Ще можеш за малко и да излезеш навън. Искал си го, ако не се лъжа.
Не се лъжеше. Жилището на Анди беше хубаво — толкова хубаво, че понякога успяваше да забрави, че не е нищо повече от затворническа килия. Имаше три стаи плюс баня; имаше и цветен телевизор, снабден с устройство за приемане на „Програма по домовете“, където всяка седмица се предлагаха по три от най-новите филми; някое от говедата — вероятно Пайнчът — трябва да е изтъкнало, че няма смисъл да му отнемат колана и да му дават само пластмасови лъжици за ядене. Ако той реши да се самоубие, просто няма как да го спрат. Стига да тласка достатъчно силно и достатъчно дълго, мозъкът му сам ще се пръсне като стара автомобилна гума.
И така, апартаментът разполагаше с всякакви удобства, стигащи дори до микровълнова печка в кухнята. Всичко беше боядисано в декоративни цветове, на пода във всекидневната имаше дебел килим, картините до една бяха хубави копия. Но все пак от покрито с глазура кучешко лайно не се получава сватбена торта — то си остава кучешко лайно с глазура и никоя от вратите, които извеждаха от този подреден с вкус малък апартамент нямаше брава от вътрешната страна. Тук-там из жилището имаше шпионки — като по вратите на хотелските стаи. Имаше една дори в банята — явно наблюдаваха навсякъде. Анди предполагаше, че го правят с телевизионна уредба, вероятно снабдена и с устройство за инфрачервени снимки, та да не можеш да се отпуснеш в мрака.
Анди не страдаше от клаустрофобия, но не му допадаше да стои затворен толкова време. Ставаше неспокоен въпреки наркотиците. Неспокойствието му бе меланхолично и обикновено се изразяваше в дълги въздишки и периоди на апатия. Действително бе искал да излезе. Копнееше отново да види слънцето и зелената трева.
— Да — отвърна той тихо на Пайнчът. — Исках.
Но не успя.
Отначало доброволецът беше нервен, несъмнено очакваше Анди да го накара да застане на глава и да кудкудяка като кокошка или нещо друго не по-малко нелепо. Той се наричаше Дик Олбрайт и се оказа футболен запалянко. Анди го помоли да му разкаже за изминалия футболен сезон — кой е стигнал до финалите, как са минали те и кой е спечелил Суперкупата.
Олбрайт се вдъхнови. През следващите двайсет минути той отново преживя цялото първенство и постепенно нервността му се стопи. Тъкмо стигна до подлото рефериране, позволило на „Патс“ да победят „Долфинс“ в двубоя за купата на Американския футболен шампионат, когато Анди го прекъсна:
— Сипи си чаша вода, ако искаш. Трябва да си жаден.
Олбрайт вдигна поглед към него.
— Да, май съм жаден. Слушай, прекалено много ли приказвам? Да не взема да им изпортя опита, а?
— А, не вярвам — Анди наблюдаваше как Дик Олбрайт си налива чаша вода от каната.
— Ти искаш ли малко? — попита Олбрайт.
— Не — отказа Анди и изведнъж даде силен тласък. — Защо не си сипеш и малко мастило?
Олбрайт го погледна и се пресегна към бутилката с „мастило“. Вдигна я, погледна я и пак я остави.
— Да си сипя мастило ли? Ти да не си мръднал?