След опита Пайнчът се хилеше не по-малко отпреди, но не беше доволен. Никак не беше доволен. Анди също не беше доволен. Когато тласна Олбрайт, усещането, че нещо се изплъзва, изобщо не се появи… любопитното усещане, че се раздвоява, което обикновено съпровождаше тласъка. И нямаше главоболие. Той беше концентрирал цялата си воля, та предложението към Олбрайт да си сложи мастило във водата да изглежда съвършено разумно, и Олбрайт му бе дал един съвършено разумен отговор: че е куку. Въпреки цялата болка, причинена му от този талант, Анди изпадна в паника при мисълта, че може да го е загубил.
— Защо го криеш, Анди? — попита Пайнчът. Той запали един „Честърфийлд“ и се ухили. — Не мога да те разбера. Каква полза ти носи всичко това?
— За десети път ти казвам — не съм се спирал. Не съм се преструвал. Тласнах го с всички сили. Просто нищо не стана и това е.
Той копнееше за хапчето си. Чувстваше се потиснат и изнервен. Всички цветове изглеждаха твърде ярки, светлината беше твърде силна, гласовете — твърде високи. С хапчетата се чувстваше по-добре. С тях безполезното му оскърбление от случилото се, самотата му без Чарли и тревогата му за нея — всичко това избледняваше и ставаше търпимо.
— Страхувам се, че не ти вярвам — ухили се Пайнчът. — Помисли, Анди. Ние не искаме от теб да накараш някого да прекрачи ръба на висока скала или да си тегли куршума. Предполагам, че не си желал тази разходка толкова силно, колкото си мислел.
Той стана, сякаш за да тръгва.
— Слушай — започна Анди, неспособен да прикрие отчаянието в гласа си. — Бих искал едно от онези хапчета.
— Така ли? Е, може да те заинтригува фактът, че намалявам дозата ти… просто да не би торазинът да пречи на способността ти — усмивката му отново цъфна. — Разбира се, ако внезапно тя се възвърне…
— Трябва да знаете някои работи — спря го Анди. — Първо, човекът беше нервен, очакваше нещо. Второ, съвсем не бе толкова умен. Много по-трудно тласкам възрастни хора и хора с нисък или под средния коефициент на интелигентност. С умните върви по-лесно.
— Така ли?
— Да.
— Тогава защо не ме тласнеш да ти дам едно хапче още сега? — предложи Пайнчът. — Моят проверен коефициент на интелигентност е сто петдесет и пет.
Анди беше опитал… без абсолютно никакъв резултат.
Накрая той получи разходката и пак увеличиха дозата на лекарството му — след като се убедиха, че действително не се преструва и отчаяно се опитва да използва тласъка без никакъв успех. Съвсем независимо един от друг, и Анди, и доктор Пайнчът започнаха да се чудят дали не се е изчерпал завинаги при бягството, отвело ги с Чарли от Ню Йорк до олбънското областно летище и Хейстингс Глен, дали не е изразходвал таланта си докрай. И двамата се чудеха дали няма някаква психическа бариера. Самият Анди стигна до убеждението, че или талантът му наистина е изчезнал, или е заработил някакъв защитен механизъм: мозъкът му отказва да използва способността, защото знае, че в противен случай може да загине. Той не беше забравил безчувствените места по бузата и на врата и кръвясалото око.
Във всеки случай резултатът беше същия — една голяма, кръгла нула. Пайнчът, с вече отлитащи мечти да се покрие със слава като първия човек, получил доказуеми, практически данни за парапсихическо хипнотично внушение, наминаваше все по-рядко и по-рядко.
Опитите продължиха през май и юни — отначало предимно с доброволци, а после и с напълно неподозиращи подопитни обекти. Използването на последните не беше съвсем етично, както Пайнчът първи призна, но и някои от първите опити с ЛСД също не са били съвсем етични. Анди се дивеше на Пайнчът, който като приравняваше тези две неправди в ума си, живееше с чувството, че всичко е наред. Но това нямаше значение, защото Анди не успя да тласне никого.
Преди месец, точно след Четвърти юли, започнаха и да го изпробват върху животни. Анди протестираше, че да тласка животни, е още по-невъзможно от опитите да тласка глупави хора, но протестите му не правеха никакво впечатление на Пайнчът и екипа му, които вече гледаха чисто формално да преминат през етапите на едно научно изследване. И така, веднъж седмично Анди се озоваваше, седнал в една стая с някое куче, котка или маймуна, и се чувстваше като герой от роман на абсурда. Той си спомняше за шофьора на таксито, взел еднодоларова банкнота за петстотиндоларова. Спомняше си за плахите чиновници, на които постепенно беше вдъхнал повече увереност и твърдост. Преди тях, в Порт Сити, Пенсилвания, водеше курс за отслабване, посещаван най-вече от самотни, дебели домакини, пристрастени към пасти, пепси-кола и всякакъв вид пълнеж между две филии хляб. Тези неща поне малко осмисляха празнотата на живота им. Беше им необходим само лекичък тласък, защото повечето от тях наистина желаеха да намалят теглото си. Анди им помогна да го направят. Мислеше си за случилото се на двамата агенти на Арсенала, които отвлякоха Чарли.