Някога умееше да го прави, но не и сега. Тежко му беше дори да си припомня как точно се бе чувствал. И така, той седеше в стаичката с кучета, които му ближеха ръката, котки, които мъркаха, и маймуни, които навъсено си чешеха задниците и от време на време се озъбваха в загадъчни гримаси, също толкова неприлични като хиленето на Пайнчът, и, разбира се, никое от тях не правеше абсолютно нищо необичайно. И скоро пак го отвеждаха в апартамента без брави от вътрешните страни на вратите, където в бяла чинийка върху барчето в кухнята лежеше синьо хапче, и той бързо преставаше да се чувства нервен и потиснат. Започваше да се чувства съвсем добре. Сядаше да изгледа някой от филмите на „Програма по домовете“ — нещо с Клинт Истуд, ако успееше да намери — или пък „Клуб ХИГ“. И вече не се тревожеше толкова, че е загубил таланта си и се е превърнал в безполезна личност.
5
През следобеда с голямата буря той седеше и гледаше „Клуб ХИГ“. Една жена с прическа във формата на кошер разказваше на водещия как божията сила я излекувала от тиф. Анди не можеше да откъсне очи от нея. Косата й блестеше под прожекторите в студиото като лакиран крак на маса. Тя приличаше на пристигнала от 1963-а година. Тази беше една от прелестите на „Клуб ХИГ“ за него, както и безсрамният ласкателен хленч за пари в името на Бога. Анди слушаше този хленч от устата на млади мъже с грубовати лица, облечени в скъпи костюми, и си мислеше как Христос прогонил сарафите от храма. А и всички от „ХИГ“ приличаха на пристигнали от 1963-а.
Жената свърши хвалебствието си за Бога, задето я спасил да не я тресе, докато се разпадне. Преди нея един актьор с известност от началото на петдесетте беше разказал как Господ го спасил от бутилката. Сега жената с прическа като кошер започна да плаче и известният в миналото актьор я прегърна. Камерата се придвижи за близък план. В дъното певците от „ХИГ“ започнаха да припяват. Анди леко се размърда в стола си. Наближаваше времето за хапчето му. Той съзнаваше, макар и мъгляво, че лекарството само отчасти е виновно за странните промени, настъпили в него през последните пет месеца, промени, на които надебеляването е само външен признак. Когато отдели Чарли от него, Арсенала измъкна изпод краката му единствената солидна опора, останала в живота му. Щом я нямаше Чарли — о, тя несъмнено бе някъде наблизо, но със същия успех можеше да бъде и на Луната, — не виждаше никакъв смисъл да се държи.
Отгоре на всичко от цялото това бягане беше получил нещо като боен шок. Твърде дълго бе живял върху опънато въже, толкова дълго, че когато накрая падна, се отпусна в пълна летаргия. Всъщност той предполагаше, че изживява кротко тежка нервна криза. Ако наистина видеше Чарли, дори не беше сигурен, че тя ще го познае, и това го натъжаваше.
Нито веднъж Анди не положи някакво усилие да измами Пайнчът или да се преструва при опитите. Не защото вярваше, че може да навреди на Чарли, но не искаше да поеме и най-незначителен риск. А и му беше по-лесно да прави каквото искаха. Бе станал пасивен. Последната си ярост изкрещя до дъно върху верандата на деди, люлеейки дъщеря си с щръкнала от гърлото стреличка. Вече не изпитваше никакъв гняв. Беше изчерпал заряда си.
В такова душевно състояние Анди Макджий седеше и гледаше телевизия на 19-и август, а бурята вилнееше над хълмовете отвън. Водещият на „ХИГ“ похленчи за дарение, след което представи едно църковно трио. Триото запя и неочаквано токът спря.
Телевизорът изгасна и картината се сви до едно ярко петънце. Анди седеше на стола си неподвижен, без да е съвсем наясно какво е станало. Съзнанието му разполагаше с точно толкова време, колкото да регистрира плашещата пълнота на мрака, и токът дойде. Триото запя „Обадиха ми се по телефона от небето и Исус беше отсреща“. Анди въздъхна с облекчение и в този момент токът пак спря.
Той застина, стиснал дръжките на креслото, сякаш то щеше да отлети, ако ги пусне. Отчаяно закова поглед в яркото петънце върху екрана, макар да знаеше, че то е изчезнало и вижда само остатъчния послеобраз… или образа, породен от силното му желание.
„Пак ще дойде след една-две секунди — успокояваше се той. — Някъде трябва да има аварийни генератори. Такова място не може да е оставено само на централно електрозахранване.“
И все пак го беше страх. Изведнъж се улови, че си мисли за приключенски истории, четени в детството. Много често героите им бродят из разни пещери и имат неприятности, когато им изгаснат свещите или фенерчетата. И авторите особено държат да се задълбочават в описанията на тъмнината като „осезаема“, „абсолютна“ или „пълна“. Има дори едно изпитано и истински древно определение, което е винаги под ръка — „оживялата тъмнина“, като например в: „Оживялата тъмнина погълна Том и неговите приятели“. Ако всичко това е имало за цел да впечатли деветгодишния Анди Макджий, то не бе успяло. Поискаше ли да бъде „погълнат от оживялата тъмнина“, той трябваше просто да влезе в гардероба и да сложи едно одеяло на пролуката под вратата. Тъмнината си беше в края на краищата тъмнина.