Поне досега.
Буум!
Взривът размята прозорците, вратата и по-голямата част от покрива.
Какво друго да очаквате на Улицата на алхимиците? Тук съседите предпочитаха експлозиите, чиято причина поне беше ясна, а и свършваха за секунди. Бяха далеч по-поносими от миризмите, които се прокрадваха незабелязано.
Взривовете бяха част от пейзажа… доколкото още го имаше наоколо.
Този взрив си го биваше дори по критериите на местните познавачи и ценители. Насред блъвналия черен дим се издигна тъмночервена сърцевина, каквато рядко се вижда. А парченцата полустопени тухли бяха по-нажежени от обикновено. Експертите прецениха, че експлозията направи добро впечатление.
Буум!
Една-две минути след взрива някаква фигура залитна през назъбената дупка, заменила вратата. Човекът нямаше коса, а останките от дрехите му още тлееха.
Дотътри се при малката тълпа, която се възхищаваше на разрушенията, и случайно докосна с осаждена длан продавача на наденички в хлебчета, известен под името Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото. Този стожер на уличната търговия притежаваше почти вълшебното свойство да попада там, където има шанс да продаде нещо от стоката си.
— Не мога да си спомня думата — смотолеви фигурата. — Напира ми на езика, но не се сещам.
— Да не е „мехур“? — подсказа Диблър и търговският му нюх се пробуди. — След такова преживяване — подхвана той и показа подноса с толкова разнообразни преработени органични отпадъци, че почти еволюираха до съзнателен живот — трябва да се ободрите с гореща наденичка в хлебче…
— Не, не, не! Не е мехур. Хората я викат, когато открият нещо. Изскачат на улицата и крещят — настойчиво бърбореше димящият човек. — Една такава особена дума… — добави и челото му се набръчка под саждите.
Тълпата установи неохотно, че не се очакват повече взривове, и се скупчи около тях с надеждата това представление да не е по-лошо.
— Ъхъ, тъй си е — отбеляза възрастен мъж, като натъпкваше тютюн в лулата си. — Изфучаваш навънка и вряскаш „Пожар! Пожар!“. Тая дума ти трябва — завърши победоносно.
— Не беше тя…
— Или „Помощ!“, или пък…
— Не, бе, вярно казва човекът — намеси се жена с кошница риба на главата. — Имаше такава думичка. Чужбинска.
— Аха, аха! — сепна се съседът й. — Особена чужбинска дума за хора, дето са открили нещо. Някакъв чуждестранен скапаняк я измислил във ваната…
— Е — подхвана мъжът с лулата и я запали от тлеещата шапка на алхимика, — аз пък не виждам защо добрите хора в тоя град трябва да крещят на някакво си дивашко наречие само щото са се изкъпали. А и я го вижте тоя човек! Не се е плацикал във ваната. Вярно, има нужда от къпане, но още не е цопнал във ваната. Що му е тогаз да врещи чужбински глупости? Имаме си наши свестни думи за крясъци.
— Например? — подкани го Сам Си Прерязвам Гърлото.
Пушещият лула се подвоуми.
— Ами-и… да речем… „Открих нещо“ или… „Ура-а-а“…
— Не, аз се сетих за оня кретен — от Тсорт ли беше или от не знам къде си… Излежавал се във ваната и му хрумнала някаква си идея, а той тутакси се втурнал по улицата и се развикал.
— И к’во викал?
— Де да го знам! Може би „Я ми подайте хавлията!“.
— Щеше да има защо да вика с пълно гърло, ако беше опитал тоя номер при нас — жизнерадостно предположи Сам Си Прерязвам Гърлото. — А сега, дами и господа, предлагам ви изобилие от наденички в хлебчета, които ще…
— Еврика — изломоти осажденият алхимик, като се олюляваше.
— Е, и? — не разбра Диблър.
— Ами това е думата. Еврика. — Смутена усмивка разкриви почернялото лице. — Означава „Открих я“.
— Коя си открил? — уточни Сам Си Прерязвам Гърлото.
— Не, бе, не беше жена. Е, поне я бях открил. Октоцелулозата. Изумително вещество. Вече го държах в ръце, но прекалено близо до огъня — мънкаше фигурата с озадачения тон на страдащите от леко мозъчно сътресение. — Мно’о важен факт. Тряб’а да си го запиша. „Не допускай да се нагорещява.“ Мно’о е важно. Тряб’а да си запиша тоя мно’о важен факт.
Повлече се към димящите развалини.
Диблър го изпроводи с поглед.
— Това пък какво беше?… — Вдигна рамене и извиси гласа си до вопъл: — Пирожки с кайма! Горещи наденички! В хлебчета! Толкова са пресни, че свинята още не е забелязала нещо да й липсва!
Блещукащата неспокойна идея от хълма бе наблюдавала цялата сценка. Алхимикът дори не подозираше за присъствието й. Знаеше само, че днес е необичайно изобретателен.