„Ако пък започне да ни създава главоболия — уверяваха се мислено магьосниците, — няма да е трудно да се отървем от загубеняк, който си бърбори с дърветата.“
След пристигането на Ридкъли Кафявия се оказа, че той наистина говори с птиците. По-точно им викаше, най-често тържествуващо: „Уцелих те, гадинко!“
Вярно беше и че зверовете в полята добре го познаваха. Така се бяха напатили, че трийсетина километра около имението на Ридкъли Кафявия животните бягаха, криеха се или в безнадеждно отчаяние нападаха свирепо всекиго с по-островърха шапка на главата.
Само половин денонощие след появата си Ридкъли настани глутница ловни дракончета в килерите на иконома, обстреля със страховития си арбалет гарваните, обитаващи древната Кула на Занаята, изпи десетина бутилки червено вино и се тръшна в леглото си около два часа сутринта с песен на уста. Наложи се по-престарелите и разсеяни магьосници да ровят в речниците, за да разберат някои думи от текста.
Надигна се обаче в пет часа сутринта, за да отиде на лов за патици в мочурищата край устието.
Върна се и се оплака, че на много километри наоколо нямало чиста рекичка, в която да налови малко пъстърва. (Река Анкх не беше добро място за риболов — дори за да потънат кукичките във водата й, човек би трябвало да скача многократно върху тях.)
Поръча си бира за закуска.
И започна да разказва вицове.
От друга страна, напомни си Ковчежникът, новият Архиканцлер поне не се намесваше във всекидневното управление на Университета. Ридкъли Кафявия като че не изпитваше интерес към управлението на нищо с вероятното изключение на цяла сюрия гончета.
Не виждаше смисъл в занимания, които не включват пускане на стрели, насъскване на хрътки или слагане на примамка на кукичката.
Бира на закуска! Ковчежникът потръпна. Магьосниците не бяха в най-доброто си състояние поне до обяд и закуската в Голямата зала беше тихо, почти крехко свещенодействие, нарушавано само от покашляне, нечути стъпки на прислужници и по някое пъшкане. Хора, искащи гръмогласно пържени бъбречета, кървавица и бира, бяха ново явление.
Единственият, който не се стряскаше от ужасния човек, беше прастарият Уиндъл Пунс. Той наближаваше сто и тридесет години, не чуваше и макар да си оставаше вещ познавач на древните трудове по магия, имаше нужда от уместни напомняния и дълго разгряване на мозъка, за да се заеме с дреболиите от настоящия ден. Успя някак да схване факта, че сегашният Архиканцлер е любител на шубраците и пернатия дивеч, но щяха да минат две-три седмици, докато проумее смисъла на промяната. Дотогава подхващаше спокойни любезни разговори според малкото си спомени за природата и разни други несъществени неща:
— Предполагам, че за вас е… хъм, разнообразие да… хъм, спите в истинско легло вместо… хъм, под звездите?
Или:
— Тези предмети тук… хъм, се наричат ножове и вилици… хъм.
Или пък:
— Това зеленото върху пържените яйца… хъм, дали е магданоз, как мислите?
Понеже Архиканцлерът никога не се заслушваше в думите на друг човек, докато се тъпчеше с храна, а Пунс не забелязваше липсата на отговори, погаждаха се напълно задоволително.
Впрочем Ковчежникът имаше достатъчно други проблеми, за които да се тревожи.
Например алхимиците. На тях не можеше да се разчита. Бяха твърде сериозни и целеустремени.
Буум!
Този взрив беше последен. Отминаваха ден след ден, напълно лишени от някоя и друга експлозия. И градът започна да се успокоява. Твърде глупаво от негова страна.
Ковчежникът също като останалите не се замисли, че липсата на взривове не означава непременно отказ на алхимиците да продължат досегашните си усилия, към каквото и да бяха насочени те. Просто бяха започнали да си вършат работата както трябва.
Настъпи полунощ. Прибоят гърмеше в скалите и пръскаше бледото си сияние в мрака. Но около прастария хълм звукът замираше, сякаш бе заглушен от няколко слоя кадифе.
А дупката в пясъка се бе разширила видимо.
Ако някой можеше да се заслуша в нея, би му се сторило, че долавя ръкопляскания.
Още беше полунощ. Пълната луна се плъзгаше полека над пушеците и изпаренията на Анкх-Морпорк и беше благодарна, че от тях я делят няколко хиляди километра небе.
Средището на Гилдията на алхимиците беше ново-новеничко. Всъщност винаги си оставаше ново. През последните две години бе изравнявано със земята и построявано четири пъти, докато накрая не изградиха зала за лекции и нагледни демонстрации с надеждата, че това ще помогне за известно време.