Агата Кристи
Подвизите на Еркюл
Еркюл Поаро #26
Предисловие
В основни линии домът на Еркюл Поаро бе обзаведен съвременно. Блясъкът на хром бе навсякъде. Креслата, макар и удобно тапицирани, имаха квадратни форми и безкомпромисно резки очертания.
Прецизно, точно по средата на едно от тези кресла седеше Еркюл Поаро. Насреща му се бе настанил доктор Бъртън, преподавател по класическа литература, и отпиваше със задоволство от виното „Шато Мутон Ротшилд“, което Поаро му бе налял. Видът му бе пълна противоположност на каквато и да било акуратност. Мъжът бе възпълничък, немарлив, с гъста рошава бяла коса. Имаше плътен хриптящ кикот и лошия навик да обсипва себе си и всичко наоколо с пепел от цигари. Поаро напразно се бе опитал да го обгради отвсякъде с пепелници.
Доктор Бъртън полюбопитства:
— Защо пък точно Еркюл? Защо са избрали езическото име Херкулес? Измислица на бащата? Каприз на майка ти? Някакви семейни причини? Ако не ми изневерява паметта, брат ти се казваше Ахил?
Поаро мислено се върна в миналото, прехвърляйки наум подробности от кариерата на Ахил Поаро. Наистина ли всичко това се бе случило?
— Само за известно време — отговори той.
Доктор Бъртън тактично смени темата Ахил Поаро.
— Хората трябва да са по-внимателни, когато дават имена на децата си — продължи да размишлява той на глас. — Аз имам внуци. Затова и знам. Едната се казва Бланш, а е мургава като циганка! После Дирдри, печалната Дирдри, която се оказа весела до немай-къде. Що се отнася до малката Пейшънс, тя съвсем не е надарена с търпение, както би следвало да съди човек по името й. А Диана — продължи познавачът на древността, — отсега тежи над седемдесет и шест килограма, а е само на петнайсет. Твърдят, че било детска пълнота, но изобщо не им вярвам. Диана! Искаха да я нарекат Елена, но тогава се намесих. Като знам на какво приличат майката и бащата! А пък и бабата! Опитах с Марта, Доркас и други по-разумни имена, но напразно. Думи, хвърлени на вятъра. Странно нещо са родителите!
Той изсумтя и Поаро го изгледа въпросително.
— Мисля си какъв ли е бил разговорът. Майка ти и покойната мисис Холмс си седят, шият малки дрешки или плетат и изреждат: „Ахил, Херкулес, Шерлок, Майкрофт…“
— Разбрах. Искаш да кажеш, че външният ми вид не напомня на Херкулес?
Погледът на доктор Бъртън се плъзна по дребната спретната фигура на Еркюл Поаро, безупречните му раирани панталони и черно сако, прецизния възел на вратовръзката. Огледа го внимателно от лачените обувки до яйцевидната му глава и тънките мустаци, които красяха горната устна.
— Честно казано, Поаро, не приличаш на Херкулес! — призна доктор Бъртън. — Предполагам, че никога не си имал достатъчно време да изучаваш класиците.
— Така е.
— Жалко. Много жалко. Пропуснал си много. Ако зависеше от мен, всеки щеше да е задължен да ги изучава.
Поаро повдигна рамене.
— Е, и без тях се справях добре.
— Справял си се! Справял си се! Въобще не става дума как си се справял. Това е съвсем погрешна гледна точка. Класиците не са някаква стълбица, водеща към бърз успех подобно на модерните кореспондентски курсове! Важни са не часовете, прекарани в работа, а свободното време. Това е грешката, която допускаме всички. Погледни себе си например, сега се справяш, но скоро ще искаш да излезеш от нещата, ще искаш да се поотпуснеш. Какво ще правиш тогава със свободното си време?
Поаро беше готов с отговора.
— Ще отглеждам, съвсем сериозно ще се занимавам с отглеждането на тиквички.
— Тиквички? Какво искаш да кажеш? Онези големи обли и зелени неща, дето имат воднист вкус?
— Е, точно там е цялата работа — започна ентусиазирано Поаро. — Не трябва да имат воднист вкус.
— О, знам. Слагаш им сирене, ситно нарязан лук или бял сос.
— Не, не, грешиш. Смятам, че вкусът на тиквичката може да се подобри. Може да й се придаде — той присви очи — цял букет…
— Боже господи, човече, та това да не е червено вино.
Думата букет напомни на доктор Бъртън за чашата до лакътя му. Той отпи с удоволствие.
— Много хубаво вино. Да. — Той одобрително поклати глава. — Не говориш сериозно за тиквичките, нали? Не искаш да кажеш — продължи той с ужас, — че всъщност ще трябва да се навеждаш — ръцете му обгърнаха собственото му шкембенце с уплаха, — да се навеждаш и да окопаваш онези неща в тор, да ги подхранваш с ивици вълна, натопени във вода и какви ли не подобни неща?