Ридли Пиърсън
Подводни течения
Посветена на моя редактор и добър приятел Брайан Дефиоре, за неговите неуморни усилия над тази книга.
1
Като напусна самолета, Лу Болд забеляза дете в ръцете на жена, в сините очи на което проблесна остро чувство на очакване. Той срещна за миг неговия поглед. То се опита да се освободи от майка си. Беше момиченце. Изтича да посрещне баща си — средна ръка чиновник, който вървеше малко по-назад. Беше символично за Лу Болд, че детето трябваше да го подмине. Имаше чувството, че всеки и всичко минава покрай него, без да му окаже никакво внимание. Може би това беше негова грешка. Да, може би той беше невидим. Навярно самият искаше да бъде невидим и да остане сам.
Като чуваше кикотенето на детето, чувстваше изкушението да се обърне назад. Обичаше музиката на детския смях. Има ли нещо по-хубаво от детския смях? Има ли нещо, което да му липсва повече в живота?
Но точно сега детето нямаше значение.
Убийствата бяха започнали отново; това беше по-важно от всичко. Той маневрираше сред тълпата пристигащи пътници с постоянно заета мисъл и с разсеян поглед наблюдаваше безцветните върхове на протритите си обувки.
Не искаше да повярва, че това е работа на същия човек. По-голямата част от времето на краткия полет между Портланд и Сиатъл премина в борба с тази мисъл, опитваше се да убеди себе си, че това не може да бъде. Убийствата секнаха след онази страшна сцена в съдебната зала. Той страдаше след този инцидент — страдаше и целият град — но това беше краят. От друга страна, не можеше всичко да е толкова просто — помисли си сега, докато чакаше на опашката пред ескалатора.
Стъпил на ескалатора, той свали от рамото леката си чанта и я постави на стъпалата, привличайки с това погледите на тези, които тихомълком слизаха по десния ескалатор, хванали здраво дебелата гумена ръкохватка, за да се придържат. А в неговата работа нямаше такава ръкохватка, на която да се опре. Той почувства, че отново е втренчил погледа си в своите скапани обувки, които отдавна трябваше да почисти.
В залата за мъже за момент се погледна в огледалото и разбра, че изглежда по-стар от своите тридесет и девет години. Това разследване вземаше своята цена. Целият му живот се нуждаеше от промяна и повече блясък, не само обувките; възрастта на костюма отразяваше заплатата на детектива; върху новата вратовръзка личаха капки кафе и той не знаеше откога; в бързането да хване първия полет беше пропуснал цяло петно при бръсненето; лицето му беше бледо и мършаво. И ако слънцето означаваше бодрост и енергия, то неговото настроение беше мрачно, а физически се чувстваше уморен, почти изтощен.
В самолета наплиска лицето си със студена вода, а после откри, че липсват хартиени кърпички. Наложи се да прибегне до сешоара и да разтърква лицето си на хладката струя въздух, който намирисваше на дезодорант за писоар. Силното въздушно течение разбърка пепелявата коса и я събра във форма на петльов гребен, но Болд не забеляза това.
Той искаше да бъде на местопрестъплението. Веднага. Ценно време беше загубено. Нямаше желание да чака на тротоара, докато дойдат да го вземат. По-добре от всички разбираше значението на мястото на убийството и нуждата да стигне там час по-скоро. Безпокоеше се, че някои следи вече са нарушени, тяхната стойност подценена и цялата обстановка изменена. „Ти имаш предимството“ — мислеше си той за убиеца, като наблюдаваше замайващото море от непознати лица на хиляди хора, тълпящи се на тротоара, и се чудеше: „Дали не си някъде тук?“. Но не вярваше да е така.
Наистина ли невинен човек умря в съдебната зала? Възможно ли беше това? Той заразглежда лицата в тълпата, като че ли някой би могъл да подскаже отговорите, но разбира се, хората търсеха отговорите от него, детектива по убийствата, не от когото и да е. Той се считаше експерт. Единствено него поканиха в Портланд да говори на семинар по криминология по темата: „Методология на разследването на убийства — жертвата разказва“.
Във всеки случай той знаеше, че отговорността е негова за залавянето на убиеца.
До бордюра паркира форд с две врати. Неговите чистачки подсушаваха бързо предното стъкло от ръмящия дъжд. Шофьорът махна на Болд и посочи дясното предно място. Като го позна, Болд се поколеба за момент, после се наведе и ги изгледа. Когато нещата се обръщат срещу теб — мислеше си той, — те започват по съответен начин. Убийствата започват отново и ето ти Крамер — да те вземе от летището! Прекрасно!
Болд постави чантата си на предната седалка, седна и затръшна вратата; после избърса сребристите капки дъжд от набръчканите ръкави на спортния си костюм, като избягваше визуален контакт с Крамер.