Там долу, на плажа, бе паркирана кола на службата за поддържане на парковете; моторът й работеше, нейните фарове осветяваха няколко ченгета наоколо. Мъжете и жените бяха образували кръг, през който Болд не виждаше нищо. Той слезе на плажа по малката стълба с дървени стъпала, и потъна изведнъж в плътната тъмнина между бреговата стена и машината. Пресече разстоянието бавно, чувствайки своята самота, вперил очи в тила на своите колеги.
Никой не забеляза неговото приближаване. Докато си пробиваше път с едното рамо напред, някой спомена неговото име. То прозвуча като леко вълнение сред тълпата и беше повторено от нея. Той мина пред кордона и се спря.
Раци и други представители на подводния живот бяха прогризали и изкълвали дупки по ръцете на този мъж. От пръстите на ръцете бяха останали само кокалчетата, напомняйки на Болд за подобния скелет отпреди няколко седмици. Имаше и една дупка, безкръвна рана от куршум в гръдния кош. Сивото лице, изподраскано от ожулено от водните течения на Паджит Саунд през изминалите две седмици, гледаше втренчено и безжизнено в светлината на фаровете. Лу Болд направи крачка напред и погледна лежащия труп. Нямаше очи. Това му бе достатъчно. Болд се обърна и си тръгна.
— Хубаво е, че те виждам тук, Лу — някой се обади зад гърба му.
Той продължи да върви напред.
— Това е той, нали? — извика Шосвиц, като бързаше да го настигне. — Лу?
Болд се спря и се обърна. Светлините го заслепяваха. Вдигна ръка над очите, за да засенчи светлината.
— Щастлив съм да чуя, че си се върнал при Лиз, вярно? — каза Шосвиц с известно неудобство, масажирайки нервно болния си лакът.
Болд кимна с глава. Не се чувстваше удобно тук. Поне засега.
— Как вървят нещата? — попита лейтенантът, очите му шареха наоколо. — Какво става?
— Това е той! — каза Лу Болд, обърна се и изчезна в тъмнината.