Безсмислено е да се започва с погрешни стъпки. Двамата мъже седяха мълчаливо. Крамер пусна отново чистачките, включи на скорост и тръгна напред. Радиото не беше точно на станция. Болд се наведе и го изключи. Крамер поправи вратовръзката си и провери външното огледало. Гумите свиреха по мократа настилка. Чистачката пред Болд само замъгляваше предното стъкло. Той погледна вратовръзката си и почисти петното върху нея.
— Имате ли нещо против? — Крамер недоволстваше срещу чантата, като я побутваше с лакът.
Болд я метна на задната седалка.
Крамер пусна отново радиото.
— Аз шофирам — обясни той. — Музиката ми действа успокояващо.
Болд въздъхна, облегна се назад и притвори очи. Тази музика му досаждаше и Крамер знаеше това. Болд беше джаз пианист по хоби, а по-рано и по професия, което му беше помогнало да си плаща разноските в колежа. Този блудкав дрибъл от радиото беше за него толкова противен, като че ли се предлагаше хотдог за изискан гастроном. Крамер знаеше много добре всичко това. Безжизненост, липса на всякакво вдъхновение; Болд знаеше, че това подхождаше напълно на Крамер. Двамата вървяха заедно като Рой и Тригер.
— До колко сме сигурни? — най-после попита Болд. Това беше въпросът, който той съзнателно избягваше. — Имам предвид убийствата.
— Достатъчно сме сигурни — отвърна Крамер. — Но това едва ли ви прави щастлив. — Той се забавляваше с ретровизьорното огледало в колата.
— Не съм аз този, който разпределя задачите. — Лу Болд напомни, като знаеше, че именно това безпокоеше Крамер.
— Вие искате да отидете направо там?
— Такъв ли е планът?
— Вие сте този, който прави плановете, нали? — Гласът на Крамер звучеше като на петгодишно дете.
Това беше досадно преувеличение, защото лейтенант Шосвиц ръководеше Отряда за специални задачи. Крамер и Болд бяха сержанти с еднакъв ранг, придадени към Шосвиц. Всеки от тях отговаряше за по двама детективи по убийствата — Крамер в канцеларията, а Болд ръководеше разследванията извън службата. В това беше голямата разлика между тях и за Крамер очевидно представляваше непростима обида. Той обвиняваше за това Болд, въпреки факта, че и двамата нямаха нищо общо с командната структура на специалния отряд. Капитанът беше издал заповедите в началото на май, веднага след второто убийство и предизвикания шум в националната преса. В една статия се твърдеше, че в Сиатъл са регистрирани повече серийни убийства през последните десет години, отколкото в който и да е град на САЩ — нещо, което Болд оспорваше. В резултат на тези заповеди, престижната работа — полските разследвания — принадлежеше на Лу Болд. Сега, в началото на октомври, изглеждаше, че са минали не месеци, а години за двамата мъже.
— Вие сте толкова важен, колкото и аз. Ние двамата знаем това. — Болд не беше говорил по този въпрос седмици наред. Но последното убийство означаваше, че трябва да започнат заедно разследването, или поне си заслужаваше да се опита.
Крамер не каза нищо, размекнат за момент от последните думи на Болд. Той живо правеше номера: смени лентата и увеличи скоростта. Фордът просто поглъщаше гладкия път; чистачките работеха лудо, а радиото бръмчеше.
— Мисля си, че би трябвало да сте щастлив. Все пак пресата ще дере мен, а не вас — каза Болд. Той знаеше колко е важна пресата за Крамер, който често беше цитиран от вестниците. Това създаваше у него чувство за цел и власт.
— Пресата може би, но не и управлението. Шосвиц все още е убеден, че вие сте човекът, който може да реши тази задача. Аз няма да крия, че се опитах да постигна изменение на задачите — все едно вие ще чуете за това. Вие сте уверен, че съм го направил. Но Шосвиц нямаше нищо общо. Той каза просто, че заповедите са валидни и няма смисъл да се правят вътрешни размествания. Той говори за вас като за някакъв вид „дете чудо“.
— Долно! — простена Болд.
— Не трябва да ми говорите това — отвърна Крамер. — Той каза, че случаят Йергенсен беше грешка на всички. Най-вече на пресата. Аз го чух да спори с капитана във ваша полза. Каза, че именно вие сте настоявали за по-строги мерки за сигурност при разпита в омнибуса. Оплака се, че ще вдигате шум по този въпрос поне още две години. Вярно ли е това?
Болд се чувстваше унизен.
— Да! — каза той заплашително, раздразнен, че Крамер го кара да се чувства зле, защото е прав.