— О, глупости! — каза момчето, драскайки нервно с върха на обувката си по цимента. — Майка ми ще ме убие!
Болд намери този израз тъжно ироничен.
— За телескопа ли?
— Аз съм член на програмата за наблюдения. Анонимно — каза той, произнасяйки неправилно думата. — Аз съобщих за едно автопроизшествие преди две седмици. Това бях аз. — Каза го така, като че Болд би трябвало да знае всяко транспортно произшествие.
— Аз високо оценявам това — Болд го насърчи, — но в този момент ме интересува Черил Крой. Не си ли оглеждал нейната къща?
— Може би няколко пъти…
Болд почувства своя шанс сега, самочувствието му се повдигна. Момчето наистина е знаело нещо!
— Какво ще кажеш за нощта, когато тя беше убита?
Момчето пак се изчерви.
— Джъстин…
— Не съм видял нищо! — извика момчето.
— Джъстин?
— Казвам ви, нищо не съм видял! Ох, гадост! Сега ще ме обеси. Тя никак не обича да ме чака. — Той гледаше към улицата и когато Болд се обърна, видя госпожа Левит, която бързо се приближаваше с червената си, развявана от вятъра коса.
Болд се подготви за очаквания разговор.
— Аз ще уредя това! — каза, но веднага си помисли дали наистина би могъл.
— Какво точно става тук? — попита тя, все още на разстояние от няколко метра. — Лейтенант, какво значи всичко това? — Беше разярена. Спря пред Болд, а очите й гледаха косо към момчето. — Джъстин, отивай в колата!
Джъстин погледна към Болд, и без майка му да забележи, само с движение на устните си му каза:
— Не й казвайте! — и побърза към колата.
Тя почака малко, докато синът й се отдалечи, и запита:
— От кога полицията има право да разпитва едно тринайсетгодишно момче без съгласието на неговите родители?
— Добър ден, госпожо Левит!
Тя погледна към пътя — синът й беше далече от тях.
— Не с тия номера, лейтенант! Нямате право да разпитвате моето момче!
— Страхувам се, че имам, госпожо Левит.
— Но не и без мое разрешение.
— Да, страхувам се, че мога. Аз разследвам убийство. Мисля, че вашият син може да помогне.
Тя стана алена.
— Полицейското управление ще бъде уведомено за това. Бъдете уверен, че управлението ще научи за всичко от моя съпруг. — Тя се обърна, за да си тръгне и в последната секунда добави: — Не се опитвайте да започнете отново! — Тръгна машинално, без никаква женска грация, като няколко пъти погледна назад през рамо, за да се увери, че той не идва след нея.
Болд забеляза, че училищният двор се опразни много бързо. Потегли и последният жълт автобус от площадката за паркиране. Единствено дежурната — жена със синьо-бели коси и флуоресцираща оранжева дреха — стоеше на един крак на кръстовището като самотна птица и знак „стоп“ се люлееше около коляното й. Движението потегли бавно през кръстопътя.
Той беше доста близо. Джъстин изглежда искаше да каже нещо. Дали ключът към разкриването на тази история не беше в мислите на това тринайсетгодишно момче? Имаше ли начин да се получи този ключ? Месеци мъчителна работа го приближи до този пункт, но все още изглеждаше, че е толкова далеч от истината, колкото и в самото начало. Колкото повече се приближаваше до нея, толкова повече се отдалечаваше тя от него, също като топка, която гониш, но без да искаш я подритваш и тя бяга все по-надалече.
„Ще го арестувам, ако трябва — мислеше си той. — Ще го арестувам като юноша, ако ме оставят без друг избор. Или може би ще бъде по-добре, ако арестувам майката?“ Усмихна се при тази мисъл.
Шосвиц се почеса по главата и раменете му се покриха с пърхот.
— Опитах се да й обясня направо. Изглежда обаче, че не е от сговорчивите жени на този свят. Правилно?
Болд каза:
— Мисля, че детето знае нещо. Не зная точно какво, но знае. Може би е надзъртало към Крой със своя телескоп, което тя се страхува да признае. Всеки път, когато спомена за убийството, детето се изчервява. Дафи казва, че ако е видяло нещо, може би не в състояние да го възприеме. Трябва да бъдем внимателни с него, в противен случай ще го изпуснем. Майката би могла да го окуражи в наша полза.
— Твърде далечен прицел.
— Аз не мисля така. Смятам, че той знае нещо, и в негово лице имаме един свидетел. Може би трябва да го срещна с Дафи?