Няколко минути по-късно Диксън помогна на Болд да прибере лепкавото парче лента в чиста пластмасова торбичка. Те се върнаха при жертвата. По молба на техника от Следственото управление Диксън надяна книжни торбички на ръцете на убитата и ги пристегна над китките, върху които имаше нишки или драскотини, важни за по-нататъшното разследване. С пресните книжни торбички на ръцете тя изглеждаше още по-трагична и безпомощна. Болд й се извини с дълбока въздишка. Това беше един некрасив начин да умреш, един некрасив начин да напуснеш този свят.
Тялото беше поставено в черен пластмасов чувал, затворен плътно с цип. Запя пойна птичка. „За нея — мислеше си Болд, — този ден с нищо не се отличава от всички останали.“ Беше прекрасен ден, наистина. Небето се проясняваше откъм югозапад. Болд се питаше дали същата пойна птичка не е била свидетел на убийството на тази жена.
Тогава си спомни, че дори не знаеше нейното име. Така и тя стигна до тук, мислеше си той с болка. Тя стана просто следващ номер — номер десет.
11
Следващият понеделник сутринта, десети октомври, Болд беше извикан в офиса на Шосвиц. Навън температурата беше четиридесет и осем градуса по Фаренхайт, под частично облачно небе и с изгледи за превалявания. Той подпъхна поизмачканата си риза и пристегна вратовръзката. Възелът не беше вързан както трябва, а опашката беше по-дълга от лицевата й част.
Той каза на лейтенанта:
— Започнах да мисля за тях като за номера. Преди да узная името на Катрин Дехавелин, мислех за нея като за номер десет.
— Случват се такива неща — каза Шосвиц, обръщайки се на въртящия се стол с лице към седналия Болд. — Веднъж разговарях с един треньор. Той мислеше за всички свои играчи с термини, определени от техните лични проценти на попадения. Никога не се обръщаше към тях по име. Наричаше ги две и единайсет, или с други числа, според процента на точните им попадения. Аз започнах да мисля за нашата работа с понятията на бюджета. Както маймуната казала, докато пикаела в касата: „Това се превръща в пари…“.
— Опитвате се да ми кажете нещо?
— Нищо, което вие не сте чули.
— Нямам нужда от допълнителен натиск, Фил!
— Никой от нас не го прави. Получавам го отгоре и го прехвърлям върху вас. Истината си е истина. Използваме много хора по тази задача. Бихме имали по-малко затруднения, ако можехме да създадем повече публичност. Правилно? Обществеността е много по-снизходителна за големите разходи, ако бъде редовно информирана за прогреса в работата.
— Вие знаете не по-зле от мен…
— Спести си това, Лу! Не подлежи на дискусия. Сега ние сме на такъв етап, че се нуждаем просто да „изтекат“ едно-две неща. Хората са изплашени до смърт от последните събития. Нещата стават неуправляеми. Джон има приятел в пресата. Ще възложа на него тази задача.
— Стават? Това нещо е извън контрол от месец април. Ние правим всичко, което е по силите ни.
— Е, това е, което искам да им се каже.
— Ами кажете на „Публична информация“ да пусне нещо полузамъглено. Това е тяхна работа.
— Искам да дадем информация за отпечатъка на стъпките. Знаем, че престъпникът тежи около седемдесет и три килограма. Такава информация не може да ни навреди с нищо.
— Не, няма начин! Дадем ли това, обектът ще захвърли обувките, а те могат да станат най-важната част на този случай. Категорично не!
— Тогава какво?
Болд се опитваше да измисли нещо, но настоятелният тон и допълнителният натиск работеха срещу него. През последните няколко нощи не беше спал добре, беше лежал буден от нервен стомах и тежки мисли. Заспиването означаваше сънища, неприятни сънища. Сънуваше, че Кръстатия убиец е застрелян. Той си мислеше: „Какво беше достатъчно незначително, но би могло да подхрани любопитството на публиката, без да застрашава следствието?“.
— Не виждам нищо подходящо.
— Това ли е вашият отговор?
— Зная, че няма да ви хареса, но аз казвам, че трябва да продължим, както до сега. Събрахме богата информация през последната седмица. Това е ново разследване. Ако и да не сме спечелили нищо, то поне възникнаха цяла нова серия въпроси, които се нуждаят от отговори. Малко по малко нашият човек се подхлъзва. Боже господи, ние можем да имаме като свидетел онова момче!