Болд барабанеше с пръстите си върху бюрото, представяйки си, че е зад пианото. До сега не беше се разправял с раздели и разводи, ако нататък отиваше работата, не си представяше какво точно би означавало за него. Опита се да мисли. Не беше време за това. Точно сега му се искаше просто да избяга.
Намери временно решение в умивалнята, където в течение на пет минути плиска студена вода на лицето си, говорейки си нещо сам и оглаждайки се в огледалото. Премисляше тяхната дискусия, мислеше дали би могъл да постъпи по-различно, както беше успявал да погледне отстрани при ревизиране на едно следствие. Сърцето му все още биеше учестено, болката продължаваше. А имаше толкова много работа!
Върна се в офиса, седна на бюрото и набра номера на Беър Беринсън, който беше тук единственият му спомен за Якима. Той и Болд бяха заедно и във висшето училище. Беър започна в комедиен клуб преди около петнайсет години. Популярността му нарастваше непрекъснато, но особено порасна на два пъти оттогава в седемдесет и четвърта, и после в осемдесет и първа, когато умря майка му и остави като наследство малко пари. Но барът беше все още същият, Ямахабейби в ъгъла, откъдето Беър развличаше посетителите от време на време. Тук беше единственото пиано, на което можеше да разчита Болд. Имаше и в университета, но пианата там бяха недостъпни по това време на нощта.
Като вдигна слушалката, за да завърти на Беринсън, иззвъня друга линия. Той натисна един бутон и каза: „Да?“.
— Сержант Болд, моля.
— На телефона.
— Обажда се Бил Йейтс във връзка с възложената проверка на махленските наблюдения.
Болд беше звънял по-рано на ръководителя на общинската патрулна програма в северния район на Грийн Лейк и беше поискал сведения за нощта на убийството на Крой.
— О, да, господин Йейтс. Нещо интересно?
— Мисля, че имаме нещо за вас. Нед Фарли си спомня, че е видял един жълт фургон пред дома на Феърмонт. Обявен е за продажба, хората от „недвижими имоти“ непрекъснато влизат и излизат, и затова нашите момчета не са се потрудили да напишат всичко в рапорта, но Нед се кълне, че е видял жълт фургон през онази нощ. Аз току-що разговарях със собственика на компанията за недвижими имоти, и той каза, че никой от неговите хора не притежава такъв фургон. Извинете за забавянето, но трудно го намерих. Той посвещава нощта всеки понеделник на „Младите скаути“. Върши ли ви работа това?
— О, да, прекрасно! Вашите хора видели ли са някого?
— Нито една жива душа.
— Нещо необикновено?
— Нищо. Подозирам, че Нед не ще да е забелязал дори и да е имало нещо, освен ако вие имате късмет. Къщата на Феърмонт, понеже е празна, влиза в нашия така наречен „Горещ списък“. Свободни къщи, къщи на хора във ваканция, всички, които са имали някакви произшествия в последно време, са предмет на този списък и на специално внимание от наша страна. Това е всичко, което имаме. Няма табели. Съжалявам! Нед би ги записал, ако имаше. Това е едно от неговите задължения като въоръжен патрул.
— По кое време на деня?
— А, да, има го това. Нед е сигурен, че е било преди десет, като се има предвид, че те са слушали мача на Марината по радиото, а играта е свършила малко след десет.
— Преди десет. Добре. А в колко часа е започнала тяхната смяна? Аз трябва да огранича интервала.
— Вечерният патрул започва в осем и свършва в единайсет. Но те започват от седемдесети блок и завършват при осемдесет и пети, като при смяната правят два обхода, и трябва да е било при втория обход, когато са видели фургона, което предполага около девет и половина. Това вече е по-точно от записаното, нали?
Болд записа телефона на Нед Фарли и благодари на Йейтс. Не беше за пръв път подтикването на някого, за да си спомни точно какво е станало. Хората сами се учудват на онова, което успяват да си спомнят или да извлекат от паметта си при нужда. Но ако ги карате само да си спомнят, те бързо забравят всичко.
Болд позвъни на Нед Фарли, отдели го от финала на Националната лига, но той не каза нищо повече от Йейтс: жълт фургон под навеса за коли, чийто полицейски номера не е записал.
— Имаше ли светлини в къщата? — запита Болд.
Трябваше да почака доста време, докато Нед мислеше.
Най-после той каза:
— Бих искал да ви кажа по един или друг начин, господин Болд, и това е истината, че точно не мога да си спомня. Това, че фургонът беше там, не ми изглеждаше никак странно. Просто не му обърнах никакво внимание.