Болд му продиктува директния си телефонен номер за в случай, че си спомни нещо повече, и затвори телефона. „Толкова близко…“ — мислеше си той.
Набираше номера на Беринсън, когато Шосвиц го извика при себе си. Настроението на Болд беше все още кисело. Стомахът му не беше в ред също. Предаде на лейтенанта информацията, получена от Йейтс, с която щяха да бъдат запознати и другите на утрешния преглед. Шосвиц погледна Болд и каза:
— Вземете утрешния ден за почивка; мисля, че утре може. Бог ми е свидетел, че я заслужавате.
— Не, благодаря! Ще бъда тук в седем! Записан съм за седем.
— Вие се нуждаете от почивка, Лу! Може би сте единственият, който не разбира това.
— Голямо прекъсване и много скоро. Еднодневно прекъсване може да ме провали.
— Как е Елизабет?
Болд вдигна рамене.
— Проблеми? — Той не дочака отговор, а продължи: — Ще бъда честен към теб.
— Добре. Бих могъл да ползвам малко честност.
— Ние разговаряхме оня ден за твоето състояние. Не виждам, по дяволите, никакво подобрение. Не изглеждате добре, Лу! По-точно, изглеждате болен. Работите твърде напрегнато. Ако затова Елизабет…
— Не е за това! — прекъсна го Болд.
— Зная, че това следствие е много трудно за всички нас — най-вече за самия вас — но няма изгледи да стане по-леко. Ние сме държавни служители, Лу. Аз няма да разтръбявам това, но вие имате моята покана. Високо оценявам дългите часове, извънредните усилия, които отдавахте на тази задача. Проверих вашата карта. Зная, че не сте заявили дори и половината от извънредните часове, които сте изработили. Помислих, че сте направили това от съображения за икономия на средства, но после разбрах, че не е било по тази причина. Според попълнените карти вие сте работили седемдесет и осем часа, без да се завръщате. Не искам баскетболен кош, Лу! Искам да мислите ясно и задълбочено. Вие сте моят стартер, Лу, и аз нямам много като вас в кошарата си.
— Предлагате ми принудителна отпуска, лейтенант? Искате да ме отстраните от следствието?
— Лу!
— Вие, кучи син…
— Лу! Не ви отстранявам от следствието, боже господи! — Той се втренчи в Болд. — Какво става, по дяволите? Лиз ли е виновна? Искате ли да говорите за това?
— Не! — Той вдигна ръка, за да спре Шосвиц. Бяла слюнка се появи от двете страни на устата му. Очите му бяха зачервени от преумора. — Разбира се, че трябва да бъдем методични в издирването. Систематични. Но това не върви много бързо. Трябват още повече усилия, Фил! Ние сме длъжни да проверяваме всяка проклета следа, като да е последна и решаваща, на която сме попаднали. Нужно ни е цялостно изменение на собственото ни поведение в това! — Той беше разярен.
Шосвиц не беше от типа хора, които обичат да им се казва от какво се нуждаят. Той събра сили и каза:
— Почини си малко, Лу! Прибери се вкъщи и си почини! Вземи почивен ден утре. Вярваш или не вярваш, ние можем да продължим работата и без теб. Ако нещо заскърца, ще те повикаме.
— Повикване! — Болд се изсмя злобно. — Голямо добро ми правите! — добави задъхан. Загуби контрол над себе си, разбра това обаче много бързо и се постара да се коригира. Комбинацията на пълната умора и емоционалното пренапрежение от визитата на Елизабет го смаза. Той се изправи и втренчи очи в Шосвиц.
— След всичко, това е отплатата? — каза с чувство на обида и предателство. Почувства непоносима болка в главата, напираща отвътре, огън в очите, ритмични удари в ушите. Притисна слепоочията си. Искаше му се да изпищи. Изведнъж го обзе желание да се изсмее. Разбра, че все по-трудно диша — семейният балон, който се издуваше вътре в гърдите.
Беше на улицата сега, вървеше по Първо авеню покрай баровете с гърмяща рокмузика, която се чуваше през тъмните входове. Той се притисна до студена тухлена стена, все още облян в пот въпреки студения въздух, и наблюдаваше бавния ход на уличното движение. Главата продължаваше да го боли, въпреки че нервната криза беше преминала.
За момент загуби ориентация. После разбра къде се намираше: само на две преки от мизерния хотел, който беше използвал като дом през изтеклата седмица. Той вървеше към къщи — това беше най-важното — въпреки че мисълта за дома предизвикваше спомени за Елизабет, а това му внушаваше обезпокояващата представа, че е самотен, напълно самотен, за пръв път от години. Чуваше собственото си тежко дишане, почувства гърлото си запушено; преглътна и то се отпуши; не си позволи да извика. Не би трябвало да вика тук.